Четец на мисли

Не съм четец на мисли, съжалявам.
Не знам какво си имал на предвид.
Желанието ти ще уважавам
само ако си го заявил без намек скрит.

Не мога твоите мисли да гадая.
Не мога да анализирам „как“, „дали“, „защо“.
Не мога на врачка да се правя
и да налучквам кой, кога, какво. 

Зрелите хора се заявяват категорично.
Без страх и притеснение от отказ.
Държат се тежко и прилично,
не се страхуват да извадят чувствата на показ.

Ако искаш нещо да ми кажеш,
казвай го директно, с ясен тон.
Не прикривай неувереността си с деликатност,
защото ще си тръгна без „Пардон“ .

УРОЦИ

– Защо не се виждаме? – попита го тя.
– Защото нямам време – отговори ѝ той.
– Това не е реална причина. Има само две причини, поради които не ми се обаждаш. Едната е липсата на желание, другата е страх от силното ти желание. И на двете имаш право. Аз съм безсилна и пред липсата на желание, и пред страха ти от силно желание.
– Боря се със себе си. Искам те, а не трябва да те искам. 
– Спри да мислиш! Не живей в главата си!
– Точно защото спрях да мисля, стигнах до тук. Оставих се на усещанията и…
– От страх е значи. Страхуваш се. 
– Не се страхувам, просто съм отговорен. Ако се впусна презглава в отношения с теб, ще нараня други хора.
– Щом искаш да си с мен, а не си… не нараняваш ли себе си?
– Аз съм се прежалил.
– Щом си се прежалил, нямам какво да направя. 
– Не си тръгвай! Остани още малко! Моля те!
– За разлика от теб, аз не съм се прежалила. Не се съгласявам на малко. Мога да остана завинаги, не за „още малко“. Но ти не искаш. 
– Искам, но не трябва.
– В следващия ти живот ще си дадеш свобода на желанията. Този го живей в страх!
– Не съм страхливец. Отговорен съм.
– Викай му, както искаш. Без значение в каква дума е облечена, истината е една. Не си позволяваш да изживееш желанието си да си с мен. Какво значение има как се нарича – страх, отговорност… Всъщност думата е друга. Когато човек не живее, както желае, той не е щастлив, нали?! Нарича се нещастник.
– Ех, че тежки думи използваш…
– Думите не са тежки. Думите са леки. Тежкото е другаде. В сърцето ти. Не мога да ти го олекотя обаче. Пред твоя страх съм безсилна. Отговарям само за моите страхове. 
– Сърдиш ли се?
– Да се сърдя?! За какво?! Нямам право да се сърдя, че те е страх да живееш според желанията си.
– Оф… Аз искам, обаче… Съм прекалено отговорен и… Цял живот съм правил нещата според „трябва“. Не познато ми е да живея според „искам“. Рационален съм, не емоционален. Емоциите пречат.
– Рационалното трябва да е само в бизнеса, там емоциите наистина пречат. Но не можеш да живееш личния си живот рационално. Аз дойдох да те науча, че емоциите са живот. Но когато ученикът не е готов, учителят не трябва да натиска. 
– А какво трябва?
– Нищо не трябва. Просто го оставя и отива при други ученици.
– Значи ще ме оставиш с ненаучен урок?
– Ще го научиш, когато си готов. И може би с друг учител.
– Аз искам ти да си учителката ми. Не искам друга.
– Не си готов. 
– Какво се прави в такъв случай?
– Пътищата ни се разделят. Аз ще преподавам на други, ти ще се учиш от други. Няма друг начин. 

ЛИПСИ



Докато подреждахме масата, Марина се сгромоляса на килима в хола. Лицето ѝ беше бяло, очите – затворени.
Залях я с водата от вазата и започнах да ѝ удрям шамари. Тя отвори очи и ме погледна.
– Маринааа – крещях. – Дишай! – не знаех дали диша, обаче в уплаха си направих това, което бях гледала по филмите, когато някой припаднеше. – Дишааай! –  крещях.
Тя отвори очи. 
– Да викна ли линейка?
–  Не.
– Какво да направя? Вода да пиеш, искаш ли? Някакво хапче да ти дам?
– Нямам нужда от хапче – изшептя и отново затвори очи.
Помислих, че умира. Отпусна тялото си върху ръцете ми и сякаш спря да диша. 
Обадих се на 112.
Линейката дойде след 5 мин. Качиха я на носилка, а аз седнах до нея.
Веднага ни вкараха в шокова зала.
– Какво ставааа? – крещях и на нея, и на лекарите.
Пуснаха ѝ нещо венозно, но не разбрах какво. Никой нищо не казваше. Назначиха ѝ кръвна картина и ѝ направиха кардиограма.
След половин час, който ми се стори като цял ден,  лекарят написа нещо на лист, подаде ми го и каза, че всичко е наред. 
– Може да я прибирате. Да пие повече течности! – заръча.
– Но какво ѝ има? – попитах през сълзи. 
– Недостиг на магнезий и цинк. Написал съм в рецептата, купете ги.
– Как така само недостиг на магнезий?
– И цинк.
– Да де! И цинк. Но как така, заради два недостига приятелката ми изпадна в безсъзнание? Не е възможно!
Доктора се усмихна, поклати глава и ме увери, че всичко ще бъде наред.
В таксито до вкъщи обясних на Марина защо е припаднала. 
– Имаш недостиг на магнезий. Сега ще спрем до аптеката и ще ти взема.
– Не е от това.
– А от какво е? Кажии! Какво ти има? Криеш ли нещо? Да не си болна от нещо сериозно и да не си ми казала?
– Имам недостиг на любов.
– Маринаа, какво говориш? Кажи ми, болна ли си от нещо?
– Това малко ли е?
– Това е несериозно. Помислих, че си болна от болест, от която се умира. От недостиг на магнезий не се умира.
– Но от недостиг на любов, да. Имам спешна нужда някой да обичам и някой да ме обича.
– Не мога да ти помогна. Няма как да я купя от аптеката, тази любов… 
– За съжаление няма. 
– Кажи как да ти помогна! От какво друго имаш нужда?
– Нямам нужда от лекарства, имам нужда само от любов. Любовта е най-ефикасното лекарство.

ОСЪЗНАВАНЕ

– Знаеш ли защо всички мъже си тръгват от теб? – попита ме Ина.
– Знам.
– А, знаеш!? Ти ако знаеше, нямаше да им позволяваш да си тръгват.
– Знам причината.
– Каква е? Хайде, кажи!
– Мислиш, че ще кажа, че е трудния ми характер, нали?
– Да. Винаги се оправдаваш с него.
– Не си тръгват заради трудния ми характер. Тръгват си, защото не им давам увереност и сигурност. Допускам ги близо, а после се отдалечавам. Карам ги да се съмняват и в мен, и в себе си. Засилвам неувереността им в „нас“. Бягам от „заедно“ и поставям ясни граници между мен и тях.
– Не очаквах да кажеш това, наистина! Кога стигна до това заключение?
– Преди година.
– Винаги си казвала, че мъжете си тръгват от теб, защото не издържат силния ти характер.
– Като анализирах задълбочено ситуации, поведение, реакции, последствия… тогава си дадох ясна сметка за истинската причина.
– Като знаеш причината, защо прецака и последната си връзка? Защо постъпи по същия начин? 
– Може би подсъзнателно съм искала да я приключа. Знаех, че няма бъдеще и най-логично беше да приключи. 
– Защо караш мъжете да се чувстват несигурни? Защо не им даваш спокойствие и сигурност в теб, в отношенията ви?
– Правила съм го подсъзнателно.  Имам страх от скука, от еднообразие, от спокойствие. Искам да ми е все вълнуващо, емоционално… Като видя, че става спокойно и режисирам драми. Като видя, че е монотонно и вкарвам екшън. Може би така съм устроена. Или може би ме е страх от „заедно“. Може би нямам вяра в мъжа, в мен, в „завинаги“.
– А може би трябва да се промениш?
– Нищо не трябва. Ще се променя, защото вече искам да се променя. Искам да имам сериозни, истински отношения, основани на доверие.
– Това е ново за теб.
– Така е. Но вече го искам.
– Ами промени се! Смени модела! Смени старата си програма!
– Знам какво трябва да направя, но промяната не идва изведнъж. И е най-трудното нещо, което човек може да постигне. Да промениш себе си е много, много трудно. Но при силно желание и воля, всичко можеш. Ще!

ЛАЧЕНА ОБУВКА

– От колко време не ти е звънял? – попитах Боряна.
– Оф, не рови в раната ми, моля те! От месец.
– Ще се обади. Ще видиш.
– Дори не знам дали искам да звъни. Ако ме потърси, пак ще стане същото. Ще се видим, ще говорим, ще си обещаем. После той ще започне пак да лъже, да се държи лошо и пак ще стигнем до тук. По-добре да не ми звъни. Честно ти казвам.
– Че ще ти звънне е ясно. Въпросът е как реагираш ти. 
– Как според теб трябва да реагирам? Няма да му вдигна.
– Не. Това е инфантилно. Ще вдигнеш и без да се заяждаш ще обясниш, че не желаеш да продължавате с глупостите. Ще го помолиш да те остави на мира. Без фасони, без цупни! С най-милия си тон.
– И мислиш, че той ще се съгласи?! Той е непредвидим. Ще направи някоя глупост, или ще каже нещо, с което да ме изнерви. Никога не съм срещала такова чудо бе! Честно ти казвам.
– Не е никакво чудо тоя. 
– Права си, той е цървул.
– Цървул, който ти издигна до лачена обувка.
– Ха ха ха – Боряна се изсмя.
– Ей, откога не бях те чувала да се смееш!
– Ами като говориш глупости… Смешно ми стана!
– Не говоря глупости. Говоря истини. Той е цървул, а ти си лачена обувка. Просто ти сама размени ролите и се постави в цървулите. За да си върнеш силата, трябва да превъртиш играта. 
– Той няма да ме потърси повече.
– Ще. И нали ти казах… Когато ти звънне, ще го объркаш. Ще говориш с най-милия си тон. Той е свикнал да вдигаш панаири, а ти любезно ще помолиш да не те занимава с глупости. И той ще е шах и мат.

Тъй като Боряна не ми звънна три дни, реших да проверя дали онзи ѝ беше звънял.

– Снощи ми звънна.
– Е, що не ми се обади да ми кажеш бе? – изнервих ѝ се.
– Защото няма нищо за казване.
– Пак ли не му вдигна?
– Вдигнах.
– И? Шокира ли го с милия си тон?
– Не. Казах му, че е цървул, а аз съм лачена обувка.