След пет годишна работа със себе си, реших да проверя дали наистина съм постигнала и достигнала жената, която искам да бъда.
Работих усилено върху егото си, преработих надменното си поведение с близки и приятели, но най-сложна се оказа промяната в партньорските ми отношения.
Предвид комплекса на Електра, който имах, през двайсетте ми съзнателни години в интимност с мъжете, единствената ми цел беше да ги смачкам, да им покажа, че въпреки професионалните си успехи, са кръгла нула и да ги изоставя. Никой не беше толкова добър, колкото баща ми.
Затова всичките ми връзки започваха по един и същ начин, развиваха се по един и същ сценарий и завършваха по един и същ начин – катастрофално. За мен и за тях. Мъжете ме намразваха завинаги и дори години след раздялата ни не искаха дори да ме поздравяват, когато сме се засичали по улиците. Тогава ги псувах и кълнях, сега ги разбирам и оправдавам начина, по който ме зарязваха. Всъщност, те ме намразваха още в средата на връзката ни, но стояха до края с надежда за промяна. Когато се изчерпаше и последната им капка търпение, просто си тръгваха. Уморени. С мълчание. Изчерпали запасите си с обяснения, молби и надежди.
Никога не се замислях как са се чувствали. Обвинявах ги за мъката, която ми причиняват и за сринатото ми его, което тогава наричах неоценена любов.
На връх четирсетгодишния ми юбилей, се заех да изчистя черното емоционално минало и вече осъзната и трансформирана, реших да се извиня на всички мъже, с които някога бях имала отношения.
Също и да ги попитам как са се чувствали, докато са били с мен.
И срам, не срам, да си кажа как са ме накарали да се чувствам и аз. Последните остатъци от егото ми ме възпираха да призная чувството за смазаност, унижение и няколко месечно дъно, но нали трябваше да се изчистя тотално, за да продължа напред, започнах със звъненето.
– Веселине? – попитах колебливо.
– Да? – отговори въпросително той.
– Не знаеш кой се обажда ли? – почувствах се тъпо.
– Драгомира? – не знам дали се правеше, че не познава гласа ми, или наистина не се сещаше. Остатъците от егото ми ми заповядаха да затворя, но аз останах глуха за тях. Все пак имах мисия.
– Изтрил си ми номера ли? Драгомира съм, да. Тази, която…
– Ми разби сърцето – довърши изречението Веселин.
– Тъкмо се чудех как да обясня коя съм. Може би имаш вече много Драгомири в указателя си… Все пак минаха 13 години…
– Като тебе нямам.
– В смисъл?
– За какво се обаждаш? Как се сети след тринайсет години?
– Ами…. Аз… Исках…. След два дни ставам на четирсет…
– Ей, остаря и ти! – засмя се в слушалката. – А беше на 27…
– Да… Бях… Ама… Остарях… Ти.. как си?
– Добре, слава Богу!
– Ами… Добре…
– Обади се да ми кажеш, че ставаш на четирсет години ли?
– Не. Обадих се.. да се извиня.
Веселин се изхили.
– Да се извиниш!? За какво?
– Няма за какво ли?
– Има много. Не знам кое точно имаш предвид.
– За всичко. Извинявай! Бях инфантилна. Мислех, че всичко, което хвърчи се яде и че ти си длъжен да ми го осигуриш. Държах се тъпо, недостойно и гнусно.
– Изродски се държа. – По гласа му усетих че Веселин се напрегна. – Държа се като малък изрод.
– Излишно ще е да те питам как си се чувствал…
– Как мислиш, че съм се чувствал? Неоценен, унизен… Мъж на четирсет и кусур години, стъпкан от едно момиче…
– Какво беше усещането ти всеки ден? Ако още го помниш де…
– И сто Драгомири да имам в указателя си, усещането с теб не се забравя. Чувствах се несигурен, нестабилен и разклатен. Непостоянството ти ме събаряше.
– Много извинявай! Наистина извинявай! Не знам дали след толкова години има значение моето извинение, но за мен е важно.
– Щом на теб ще ти донесе нещо, приемам ти извинението. Пожелавам ти да влезеш чиста в новата десетгодишна декада!
– Благодаря ти! За всичко.
– Моля!
Веселин затвори телефона.
Погледнах списъка с другите имена, на които трябваше да звънна.
Беше тегаво упражнение да се обаждаш на бивши и да им се извиняваш. Но беше единственият вариант да се изчистя напълно и да затвърдя промяната си.
След четири сигнала, Явор най-накрая вдигна.
– Ало… – изръмжа в слушалката.
– Алоо – казах с най-милия си глас. – Яворе…
– Кой е?
И той ли ми беше изтрил номера!?!?!
– Драгомира съм. Драгомира, с която… Се запозна на бара на Златните… – мънках. Убедена бях, че знаеше коя съм, но ме остави да се пържа в собствения си вкиснал буламач, който забърках преди десет години. – Помниш ли ме? Или нямаше с какво толкова да изпъкна, че чак да се сещаш за мен – пошегувах се неуместно.
– Такова нещо като теб не се забравя цял живот.
– Не знам да се радвам ли, не ли… С хубаво ли ме помниш? – реших, че Явор може не е преживял толкова тежко присъствието ми в живота си, въпреки че ме хвана с брат си… и се пошегувах, задавайки този въпрос.
– Да си правиш ташак ли ми се обади? – бившият ми изкара жаргона. Навремето така правеше, когато някой много го вбесеше. Явно обаждането ми го вбеси.
– Обадих се да се извиня.
– Не звучи като извинение…
– Как се чувстваше по време на връзката ни? Много ли те вбесявах?
– Не рови в раната, моля те!
– Чак така ли? – изпуснах отново неуместен въпрос. – Чак толкова ли съм те ядосвала?
– Ядосвала?!! Ти ме изкарваше извън кожата ми, Драгомиро. – Явно и сега го ядосах, щом си позволи да ме нарича така. – Скъса ми всичките нерви и ме направи безчувствен. Заради теб жена ми се оплаква, че съм камък и трудно се живее с мен.
– Не знаех, че съм ти нанесла такава вреда. Че и за години напред… Извинявай! Наистина извинявай!
– „Извинявай“ не е магическа пръчка и не може да излекува дългогодишни рани сега веднага.
– Съжалявам!
– И „съжалявам“ не върши работа. – Явор се напрегна още повече. – Не знам за какво ми звънна, обаче ще ти затворя, че малко в повече ми дойде. Айде… Върви по пътя си и дано някой ден се осъзнаеш!
– Но аз затова ти се обадих, защото се осъзнах. Да ти се извиня за…
– Осъзнатите хора не правят така. – Явор затвори телефона.
Така и не разбрах как „така“ не правели осъзнатите хора.
Трети в списъка беше Лъчезар. Три поредни пъти не ми вдигна и никога не върна обаждане.
Или не вдигаше на непознати (ако и той беше изтрил телефона ми), или не искаше да говори с мен.
Четвъртият от списъка вдигна още след първия сигнал.
– Драгомира?
– Станиславе…
– Да не ме видя накъде, че звъниш?
– Не. Не съм те засичала от сто години никъде…
– От има, няма… седем-осем… – Станислав беше най-френдли от всички, на които се обадих. Може би не хранеше лоши чувства към мен. – Няма и къде да ме видиш… Аз се преместих в Пловдив и рядко си идвам. Но днес съм из варненските улици и помислих, че си ме мернала и затова звъниш.
– Не съм.
– Ами?
– Ами… обадих се да те чуя.
– По какъв повод?
– Да те питам нещо.
– Ако мога да помогна…
– Имам ли за какво да ти се извинявам? – попитах шеговито, защото по разговора ни не личеше да ми е сърдит за нещо.
– Ти как мислиш?
Чудех се какво да кажа, хем да не се мина да се извинявам напразно, хем пък да покажа, че съм осъзната.
– Май има – измънках.
– Минала работа.
– Извинявай!
– Странна си. Така от нищото да звъниш да се извиняваш… Да нямаш някакъв списък и да ни караш по ред? Или само на мен звъниш? Гледах един филм преди няколко месеца за един дето преди да стане на четирсет, така звънеше на бившите си да им иска прошка, че да си изчистел аурата ли, какво беше…
Явно със Станислав бяхме гледали един и същи филм. Хвана ме!
– Не съм го гледала този филм. Просто реших да те чуя – финтирах го.
– Е, добре.
– А ти как се чувстваше, когато бяхме заедно?
– Вечно на тръни.
– Защо?
– Ти ми кажи защо ме държеше на нокти?
– Не съм. Или поне не съм го правила умишлено. Не съм искала да се чувстваш зле.
– Но се чувствах.
– Извинявай!
– Стара работа.
– Защо си стоял на нокти? Защо не си тръгна по в началото на връзката, а стоя две години?
– Надявах се да се промениш.
– Промених се. Но ми отне бая години.
– Не вярвам. Ти не можеш да се промениш – категорично заяви Станислав.
– Защо така мислиш?
– Защото си си такава.
– Каква?
– Щура, несъобразителна, своеволна… Егоистка…
– Извинявай!
– Няма за какво бе! Минала работа. Радвам се, че се обади. Звънкай ако имаш път към Пловдив!
– Добре.
И двамата знаехме, че няма да се обадя повече. Все пак филмът, който бях гледала, същият този, който и той беше гледал, не предполагаше повторни обаждания. След извинението идваше просветлението. И нямаше нужда от повторни звъненета.
Уморена от разговорите с бивши, вечерта се гушнах в Борислав.
С него бях от девет месеца.
– Какво усещаш, когато си с мен? – попитах мъжа, с когото исках да изживея остатъка от живота си.
– Уют и спокойствие.
Отговорът му ми затвърди, че пет годишната ми работа със себе си си е заслужавала.
