Компаньонка

С Мила отидохме до Веско, да вземем едни рози от майка му.

Веско беше на покрива на къщата и ни извика да се качим при него. Махаше найлоните, с които беше покрито джакузито и го приготвяше за летния сезон.

– Ехе, от тук се вижда цяла Виница! Няма ли да ни поканиш на джакузи парти? – изнахалствах.

– Ако искате утре елате! Ще направя барбекю.

– Супер! Аз ще направя тирамису – емоционира се Мила.

– Десислава, ти какво ще направиш за утре? Аз ще правя барбекю, Мила тирамису, ти?  – Веско ме погледна въпросително.

– Компания.

– Само това ли?- Веско се изсмя с глас.

– Не е малко. Хич не е малко – каза зад гърба ни майка му, която очевидно беше чула целия ни разговор. – Да правиш компания не е лесно, Веско. Това понякога е по-важно и от барбекю, и от тирамису.

– Точно така – потвърдих самодоволно.

 

Хормонален дисбаланс

 

Не бях правила секс от шест месеца. Имах спешна нужда някой да ми намести хормоните.

Започнах да разглеждам телефонния си указател, за да проверя на кого мога да звънна. Жорката, Боби, Иван…

Не, тия не ставаха.

Тихомир, Драго, Борис… тези пък ми бяха сърдити задето ги зарязах преди години и едва ли щяха да ми вдигнат изобщо.

Отворих фейсбук.

Я, Мартин обявил, че се развежда… Дали да му пиша?

Изпратих му усмихнато човече.

Не отговори.

Реших, че не е видял смисъл в имотиконата ми и затова предприех по- четливи действия.

 

„Как си Марто? Разбрах, че се развеждаш. Ако имаш нужда от нещо, обади се! Приятели сме, ще си помагаме.“

Аз имах нужда от неговата помощ. Спешно се нуждаех от секс.

 

Мартин не отговори.

 

Вторник след работа се разхождахме се с две приятелки в Морската градина и се чудех на кого да звънна да изпрося малко секс.

Малееее, съвсем бях изперкала. Тия хормони така ме перяха, че не можех да мисля адекватно.

Деси предложи да играем игра- да се бутаме върху случайни мъже уж, че сме се спънали.

Докато виках „Неееее“, вече се блъсках върху висок, мургав младеж.

Настъпах го с цялата си тежест и той така ми се развика… Разкрещя се, че трябва да му купя нови мокасини.

 

– Десо, заради теб, вместо да ме ебат, ще ме пребият – казах ядосано. – Остави ги тия игри! Не стават. Кажи на кой да звънна! Хормоните ми бушуват и не мога да мисля вече трезво.

– Звънни на бившия, той ти е най- пресен.

– Няма да ми вдигне бе. Нали е сърдит..

– Ами…звънни на онзи.. как се казваше… мммм преди него дето беше…Росен от София.

– За него не се бях сетила. Сега ще му пиша.

„Росене, какво правиш? Ще идваш ли скоро към Варна?“

„О, Боряна! Какво интересно има по Варна, че да идвам?“

„Аз малко интересна ли съм?!“

„ Ако идвам, ще ти пиша.“ – отряза ме тактично той.

 

– И той не става…Ебаси! Всички ме режат.

 

Седнахме да вечеряме в Хепи. Избрах най- готината маса, на първа линия до улицата. Оглеждахме и обсъждахме минаващите мъже.

– Гледай тоя зад теб къв е готин – посочих младежа от съседната маса.

– Луда ли си? Ти наистина не мислиш трезво… Виж какви големи косми има на ръцете… – възропта Катя.

– А тоя отдясно? Не е лош…. – посочих мъж на средна възраст зад гърба на Катя.

– Боряноооо, стига полудява! – развика ми се Деси.

– Сетих се! – извиках вдъхновена. – Сетих се на кого ще пиша… На Антон… Той нали много ме харесваше преди..

– Хахаха – изсмя се Деси. – Ти никога не си го отразявала… Дори не го поздравяваш по улиците, сега щяла да му пише… Хахаха

– Той до преди година ми пишеше във фейсбука. И редовно ми харесва снимките в инстаграм.

Отворих инстаграма на Антон, влязох в съобщения, за да му пиша и видях, че той ми е изпратил сърце.

– А, той ми е изпратил сърце бе!? Вижте! – обърнах телефона към приятелките си, за да видят.

– Хахахха- Деси се засмя.- А видя ли на коя дата ти го е пратил?! Хахахах Преди една година…Ти дори не си му отговорила…

– Той много ме харесваше навремето.. Помниш ли как ме гледаше?

– Моля те, не се излагай да му пишеш! – нададе вой Катя.

 

„Как си?“ – написах под сърцето.

„Как се сети за мен?“ – на секундата отговори Антон.

 

– Вижте бе, веднага ми отговори. – обърнах телефона към момичетата.

– Ейй, тоя е стоял на телефона ли бе…?! Няма и десет секунди и ти отговори…

 

„Онзи ден те видях на алеята.“ – излъгах го аз, за да оправдая внезапното си включване.

„Така ли? Що не се обади?“

„Ти беше далеч.. Пък и да не те притеснявам…“ – продължих да лъжа.

„Аз искам да ме притесняваш. Винаги съм искал..“

Не отговорих нищо.

След две минути Антон написа:

„Още си толкова готина.“

„?“

„Гледам ти снимките. Винаги съм те харесвал, нали знаеш?!“

Не отговорих нищо.

„Виждам, че си във Варна. Колко ще останеш?“ – попита Антон.

„Достатъчно дълго.“

– Оф, ще го питам направо дали иска да правим секс. Не ми се занимава да му пиша глупости. – обявих на глас.

– Луда ли си?!– изръмжа насреща ми Деси. – Завърти го малко, кажи му да се видите на кафе първо…

 

„Искаш ли да се видим на кафе?“- написах.

„Бъзикаш ли се с мен Боряно?“

„Не. Защо?“

„ Не си ме виждала от седем години. Никога не ми отговаряш, когато ти пиша. Не ме поздравяваш, когато ме засечеш, сега ми се включваш с покана за кафе…?“

„Не бе! Сериозна съм. Не се шегувам. Искаш ли да се видим?“

„Напиши ми телефона ти, за да ти звънна!“

Написах номера си и му казах, че сега съм на вечеря с приятелки, да ми звънне по- късно.

 

Антон звънна след два часа.

 

– Прибра ли се?

– Не още. Разхождаме се по алеята. Искаш ли аз да ти звънна като се прибера?

– Добре. Ще чакам.

 

Прибрах се в дванайсет. Реших, че е прекалено късно и Антон може да си е легнал. Написах му в инстаграм, че утре ще му звънна.

Той веднага ме набра.

– Как ще спя…Чакам да ми звъннеш.. Кажи сега какъв ти е случаят! И защо реши да се шегуваш с мен?

– Искам да се видим.

– Как така?

– Не съм правила секс от шест месеца. – казах директно.

– Ти да не си надрусана? – попита ме Антон.

– Кога съм се друсала пък?

– Ами де да те знам…Може на дърти години да си продрусала.. Какви глупости ми говориш… Или си полудяла, или си друсала… Поведението ти не е адекватно.

– Защо?

– Е, как така се сети да ми пишеш? И то точно на мен..Сигурно ти пишат по сто човека на ден…

– Навремето ме харесваше…

– Аз още те харесвам…

– Ами ето! Имам нужда от помощ. Искаш ли да ми помогнеш?

– Как?

– Нали ти казах… Имам нужда от секс.

– Искаш ли да се видим утре? Не съм те виждал от сума ти и години… Да видя дали си луда… Плашиш ме.. Не е нормално да ми се включваш от нищото, след сто години и да искаш секс от мен. Ти „здравей“ не ми казваше….сега….

– Утре в един съм на зъболекар и после може да пием кафе някъде.. Става ли?

– Добре. Звънни след зъболекаря!

 

На срещата в едно квартално барче, Антон дойде с такси.

 

– Нямаш ли кола? – попитах учудено.

– Не.

– На 35 години нямаш кола? Не мога да повярвам..

– Като събера пари ще си купя…

– А къде живееш? При вашите ли?

– Не, отделно. В апартамент до нашите, но е мой.

– Е, поне апартамент си си купил.

– Завещание е от баба ми.

– Мале… – казах на глас. – Ти направил ли си нещо за 35 години?! Или само ядене и пиене…?

– Аз съм бохемче… Обичам живота…

– Малееее – отново не се усетих, че го казах на глас.

– Малеее я! Ние сме тотално различни. Ти винаги си била баровка, а аз… хипи. Затова ти се чудя как реши, че точно с мен искаш да правиш секс…?! До мен ли опря?

– Искаш ли довечера да дойда в апартамента ти?

– Много си странна. Друсана ли си?

– Не друсам бе Антоне… Луд ли си?!

– Не съм. Чудя се дали ти си луда.

– Искаш ли довечера да дойда у вас?

– Имам уговорка. Айде утре!

– Или днес, или никога! – той ококори големите си зелени очи.

– Имам чувството, че някой друг се е вселил в теб. Ти не говориш така… Винаги си била премерена, възпитана… Сега си друг човек.. Още те харесвам де.. Но си странна – побърза да уточни Антон.

– Щом ме харесваш, довечера идвам у вас.

Антон кимна за съгласие.

– И да купиш презервативи – казах, докато се качвах в колата си.

 

Прибрах се, избръснах се, нагримирах се, изкъпах се в парфюм и тръгнах към „Чайка“.

Паркирах пред блок 67, както показваше на навигацията ми и звъннах на Деси.

– От липсата на секс полудява ли се? – попитах шепнешком.

– Май да. Като гледам теб. – изръмжа в слушалката тя. – Наистина ли ще отидеш в апартамента на тоя безделник?

– Аз вече съм там. Пред блока му съм.

– Не мога да повярвам. Ти удари дъното, наистина.

– Знам. Но знаеш положението ми. Ако не бях толкова отчаяна и ако Жоро не ме беше зарязал, никога нямаше да направя подобни глупости. Просто искам да си докажа, че още ставам. Че още има някой, който ме харесва и ме иска.

– Оф, стига моля те! Хиляда мъже те искат, ти отиваш да правиш секс с най…. Дори не знам каква дума да използвам…. Защо се излагаш? Чудя ти се на акъла Боряно….

– От антидепресантите е. Те ми замайват главата…

– Спирай ги тия боклуци, казах ти! И си тръгни от там, докато е време! Не разрешавам да правиш секс с някакъв дето е под всичките ти нива.

– Той поне ме харесва. И ме иска… Може да ми помогне да си вдигна самочувствието.

Затворих телефона, преди Деси да е успяла да ме разубеди.

Звъннах на Антон да ме посрещне.

Слезе бос до първия етаж.

 

Малееееееее….

 

– Ще влезеш в банята, нали? – погледнах уплашено мръсните му пети.

– Разбира се бе. Хахаххха – засмя се Антон. – Не съм чак такъв номад. Хахахха. Къпя се понякога. Хахахах – смееше се на глас новият ми любовник.

По принцип бях стеснителна, премерена, уравновесена, деликатна. Дали от силните антидепресанти, или от двете чаши вино, които бях ударила преди да тръгна, се държах арогантно.

– Този апартамент се нуждае от спешен ремонт – казах, докато оглеждах обстановката. – Как живееш в тази мизерия?

– Събирам пари да го ремонтирам. – с леко неудобство обясни Антон.

– Айде, къпѝ се и да ме мяташ! – изрекох.

– Малеее Боряна…. Какъв е този език? Много си цинична! – възмути се Антон.

– Давай, давай, по- бързичко!

 

Той се изкъпа и дойде при мен. Аз лежах върху изтърбушения диван и гледах излющения таван.

„Боже, това е друг свят!“- помислих си.

 

Антон започна да ме целува нежно по лицето. Ръцете му ме галеха бавно, а езикът му се завираше във всички фейс дупки- в ушите, в устата, в носа.

Знаеше как да целува.

Подмокрих се веднага.

Не ме бави много с любовната игра. Бързо влезе в мен и бързо излезе.

Оправда петте минути с това, че съм му нова.

Вторият път продължи по- дълго. Може би към двайсет минути. Или така ми се е сторило.

В последно време, на адекватна преценка на мозъка ми не можеше да се разчита особено.

Антон свърши и втория път. Аз не можах.

– Нищо! И това е нещо. – продължих с цинизма. Той се нацупи.

– Ако искаш да потретим? Имам презервативи… Купил съм достатъчно… – предложи.

– Другият път. Като за първи път, добре беше…

– Кога другият път? – попита учудено той.

– Ами другата седмица примерно…. Не искаш ли да се видим пак?

– Искам. Но не вярвам, че ти искаш.

– Антоне, виж! Да сме наясно…. Предлагам ти да се ползваме.. тоест, аз да те ползвам. Имам нужда от секс. Можем да се виждаме един път седмично, да ми наместваш хормоните. Искаш ли?

– Амиии – той отново ококори зелените си очи. – Ако оплетем конците? – аз го погледнах учудено. – Ако се влюбим?

– Хахахаххаха – изсмях се на глас. Няма шанс! Аз в тебе никога не мога да се влюбя. Хахахха. Ние сме от различни светове. Хахахахха.

– Няма гаранция. Човек никога не знае…

– Ние ще се ползваме само за секс бе Антоне. Ще идвам в тая бърлога да ми лекуваш хормоналния дисбаланс.

– Ние не сме само вагина и член. – каза той. – Ние имаме и мозъци. – аз се изсмях.

– Нали виждаш, че моя не функционира добре?! Ако разсъждавах трезво, мислиш ли, че щях да дойда при теб? Хахахах. Не дълбай толкова надълбоко, моля те! Не усложнявай нещата!

– Не е невъзможно да се влюбим. – продължи да дълбае темата Антон. – Ако се появят чувства, които…

– Невъзможно е. – прекъснах го аз. – Аз съм просто вагина, а ти- член. Дай да не намесваме мозъци и чувства! Да останем само на интимни части! – изсмях се цинично.

Антон се нацупи.

Облякох се и тръгнах да си ходя. Той посегна да ме целуне. Отместих глава.

– Без такива, моля те! – извиках.

 

След седмица му писах във вайбър. Антон не отговори. Звъннах му след час, за да се разберем кой ден да отида у тях. Не вдигна.

„Той пък на какъв се прави?- зачудих се. – Не си е мечтал дори да говори с мен, а камо ли да ме чука..“

„Изтърваш си шанса, момче. Мисли трезво!“ – написах му в инстаграм.

След два дни получих отговор:

„Твоята вагина не е достойна за моят член.“

 

 

 

 

 

 

Той имаше време, аз не

Беше продавач в Страдивариус.

Винаги, когато влезех в този магазин, се оглеждах за него.

В това момче имаше нещо, което те караше да го търсиш с очи.

Много висок и слаб. Точно такъв тип, какъвто не харесвам.

Не знам защо ме привличаше.

Нещо в очите имаше май. Погледът му беше магнетичен.

Започнах да ходя в Страдивариус, без цел да си купувам нещо. Ей така просто, за да го видя.

Понякога подреждаше дрехи, друг път го нямаше.

Зачудих се какво може да накара едно симпатично момче да сгъва и продава дрехи.

Защо не беше станал застраховател примерно, или брокер?!

Започвах да водя приятелки в магазина, да го огледат и те.

Сякаш беше експонат, който задължително трябва да видиш….

Зачудихме се на колко е години. Изглеждаше млад. На около 28.

Не знаех как се казва, на колко е години и защо е продавач. Не исках и да знам обаче.

Единственото ми желание беше, да правя секс с него.

Сега веднага.

Такова диво и неангажиращо. Без имена, професии и обещание за още.

 

Един следобед, докато се разхождах с приятелка в Морската градина, го видяхме да бяга по алеята.

В спортен екип. Изпотен.

Представих си как ме мята на пейката.

Това не се случи, разбира се, защото пребяга за секунди и изчезна.

 

След няколко дни го засякох на плажа. Докато заключвах колата си видях,че някой ме зяпа през прозореца на съседна кола.

Беше той.

Помислих, че ме гледа, защото е разпознал фенката от магазина.

Но не.

Гледал ме е, защото ме чакаше да се преместя, за да може да паркира колата си до моята.

Караше стар фолксваген.

И какво друго можеше да кара, като беше продавач на дрехи?!?

 

Месец след случката на плажа, старият фолксваген ме засече на светофара.

Спря до мен, погледна ме и се усмихна.

Ех, какви зъби имаше това момче…

Приличаше много на първото ми гадже. Симпатичен, харизматичен и непораснал. Първата ми любов караше стар ситроен, а този- стар волксваген.

 

Беше късна есен.

Поканиха ме на изложба на склуптури в един музей. За голяма моя изненада,  продавачът също беше там. Малко преди да си тръгна, той дойде и ме заговори:

– Много често се засичаме. – каза.

– Така ли?! – направих се на ощипана.

– Как се казваш?

– Мая. Ти?

– Иван.

– На колко си години Иване?

– На 27.

-Мхм… Така си и мислех…. – изсумтях и тръгнах надолу по стълбите. Той тръгна след мен.

– Искаш ли да се видим някой път?  Дай си фейсбука! – смело атакува. Аз се изхилих.

– На 37 съм и нямам време за пубертетски флиртове…. – казах.

– Поне да излезем на кафе? – предложи той.

– Хаха- засмях се иронично.- Отдавна никой не ме е канил на кафе – той ме погледна учудено.

– В смисъл?

– Мъжете канят на вечеря. Не на кафе. Но ти имаш време да се научиш… Млад си още, просто….

Той отново ме погледна с изненада.

Докато се чудеше какво да ми каже, черен Рендж ровър спря пред музея.

Любовникът ми дойде да ме вземе.

– Преди години харесвах момчета, сега излизам с бащите им. – прошепнах в ухото на Иван. После се качих с финес в джипа и му изпратих въздушна целувка. Той ми показа среден пръст.

Иван имаше време да порасне. Аз нямах време да чакам.

 

Фотографът е виновен

Седя на първият стол до вратата, подпряна на бара и наблюдавам хората- мъжете, жените, танцьорките, бармана, сервитьорките, диджея…
– Анаболите не прощават, наистина. Напомпват ръцете и изпържват мозъка. -ми каза бармана, докато ми отваряше водата. – Видях, че ги гледаш тези и им се чудиш нещо- посочи момчетата до мен.- Анаболни са. Лошо няма.

-Ами…- изсумтях и вдигнах рамене.

– Със силиконът е малко по- различно..- отново прекъсна мислите ми бармана. Явно ги четеше във въздуха. Толкова ли бях прозрачна и това, което мислех, можеше да бъде прочетено в погледа ми?!- Силикона напомпва устните, циците, бръчките, но поне не изпържва мозъка. Прекалената  употреба на силикон обаче, е знак, че мозъка е изпържен, преди да се напомпат толкова.- бармана беше много вещ.- Казват, че силикон си слагали жените, които имали психологичен проблем. Те запълвали нещо друго….празнина някаква….Но не решават проблема в главата, да знаеш!- Беше последното изречение, които ми каза и замина в другия край на бара.

Наблюдавам хората и се чудя- аз ли съм сбъркана, или те.
Седя на стола, до вратата, гледам тези, които току- що влизат в дискотеката и все повече се убеждавам, че аз съм сбърканата.
Аз съм извън стандарта.
Не се вписвам в този свят.
Различна съм. Нямам силиконови цици, нямам вградени мигли, нямам хиалурон в устата и екстеншъни нямам.
Много съм задръстена.
Не се чувствам така, а светът иска да ми го наложи.
Дали ако бях седнала някъде по-навътре в заведението, щях да изпадна в такива размисли?!
Може би щях да виждам само хората около мен, а сега – на първия стол до входа, имах възможност да виждам всички, които влизат в дискотеката. Само дето билети не им късах…

Мъжете влизаха-излизаха, влизаха- излизаха….Дали наистина смъркаха в тоалетните?!
А тези, готини момичета, които се надяваха да бъдат забелязани от някой?! Те на какво разчитаха, когато надрусаните вече мъжаги не виждаха дори себе си?!
Едва ли щяха да се впечатлят от прическата, спретната от виден фризьор?!
А дали някой щеше да се сети, че да почерпиш с питие жена, не е грях?!
И не е престъпление….
Защо мъжете спряха да поръчват „от същото за дамата“?

Докато разсъждавам, някой ме бутна.

– Извинявай!- ми вика фотографът, който прикляква, за да успее да хване   десетина човека в снимка.

Още докато се появи той, мацките нацупват устни и позират, гаджетата се прегръщат, а любовниците се отдалечават един от друг, да не влязат в кадъра му.
Фотографът най-добре знае кой какъв е и с кого е.

Понякога издебва хора и ги снима, дори без да ги пита. Колко нетактично!

Така че не се чудете ако ме видите и мен утре на някоя снимка. И ако забележите моята малка бръчка, не ме критикувайте, че не съм отишла да ми я запълнят!

Изведнъж пуснаха пушек.
Още ли го ползваха за ефект?!
Явно не бях излизала отдавна…
Помня, че навремето пушека по дискотеките беше голяма гъзария.
Явно и сега.
Или може би, сега не беше гъзария, а необходимост?!
Димът започна да става все по-гъст и вече трудно мога да видя по-далеч от себе си.
И по- добре….
Иначе съвсем щях да се отнеса в размисли и да забравя за какво всъщност съм дошла.
Да се забавлявам.
Но мога ли го още… в това ново време?!

Пушекът запълни цялото пространство. И по- добре.
Никой няма да види моята бръчка.
Поне не и докато не публикуват снимката ми в сайта.

Фотографът, моля те, следващия път поне използвай филтър, преди да ме качиш!

 

 

Хубава и известна

Ина настъпи педала на газта и Мерцедесът ѝ за миг изпревари всички трошки, които я бавеха. За двайсет минути стигна до Шумен.

Прибираше се за рождения ден на брат си.

Последните две години, си ходеше само за поводи- Коледа, Великден и рождените дни на родителите ѝ.

Сега брат ѝ имаше юбилей. Ставаше на 30 години. Купи му дънки, пуловер и яке от Масимо дути. Даде 1000 лева.

Какво са хиляда лева за нея?! Нищо.

Пристигна и седна директно на масата. Майка ѝ беше приготвила сарми, мусака и домашна кокошка. Всичко, което Ина обичаше да яде.

За изненада на близките ѝ, които отлично я познаваха, тя отказа да яде „тия селски манджи”. Искаше чисто месо, по възможност телешко или конско и задушени зеленчуци.

Брат ѝ се възмути на надменността ѝ, на това, че се е самозабравила тотално и я помоли да не  разваля рождения му ден с префърцуненото си поведение.

– Ставаш все по-изкуствена, сестра ми. И да ти кажа… освен всичко друго си и изпростяла. Според мен трябва да попрочетеш някоя книга.

– Не ми се меси, моля те, брат ми! Така се харесвам. Другата седмица имам записан час при най- добрия доктор в София. Ще си сменям циците. Даже мисля и уста да си досложа, че тая ми е малко. Така че моля те, не ми давай акъл, Йордане! Пък и нямам време да чета книги. –  Изрепчи му се тя, изнервена, че се опитва да ѝ дава тон в живота.

– Така ли? И с какво си толкова заета?-  пита я иронично Йордан. – Една книга да нямаш време да прочетеш?!

– Не искам да чета за живота на някой си. Да си губя времето с чужди истории…Искам хората да четат за мен.- брат ѝ се изсмя. – Искам да вляза в картотеките на елита. Да бъда известна. Без значение с какво.- Йордан продължаваше да се смее. Присмиваше ѝ се, защото не вярваше, че може да се случи.-  Искам да пишат името ми, ако не по вестниците, то поне по сайтове, блогове, или поне да ме споменат в някой съвременен български роман. И ще видиш, че някой ден ще стане.

– Смешна си сестра ми! Майко, кажи ѝ!- дори не изчака коментара на майка си, Ина стана, грабна си чантата и си тръгна за Варна.- В тая селяния, не мога да стоя и минута повече- и блъсна вратата след себе си.

Самочувствието ѝ беше стигнало горната граница. Дори я минаваше. Дължеше се на това, че разполага с пари. Те ѝ даваха свобода и хиляди възможности- да пътува, да си купува, каквото иска, да се пълни с ботокс, да си слага коса, мигли и хиалурон.

Беше любовница на един от шефовете на голяма строителна компания.  От пет години се виждаха всяка сряда. За по два-три часа.

В един и същи хотел, в една и съща стая. Забавляваше го, задоволяваше го и го изпращаше да ходи при жена си. Той беше непретенциозен, съгласен дори само на една свирка, доволен, че е избягал от консервативния си, подреден по график живот. Сряда за него беше равносилно на прераждане. Ина го зареждаше. Караше го да се чувства млад. Връщаше го към живота. Изпълваше го с енергия.

В замяна,тя получаваше 1000 лева. Всяка сряда.

Пет години нямаше пропуск. Болна, изморена, жива, умряла, всяка сряда, в един на обяд, тя го чакаше в 205-а стая в хотела на Златните.

Парите бяха добри. Даже доста добри за града, в който живееше. Мениджърите, които управляваха фирми не получаваха 4000 лева на месец. А им скъсваха гъза от работа. Ина работеше само по 3 часа на седмица. Какво повече може да иска младо момиче, дошло от Шумен в големия град?! Когато преди пет години си купи билет за влака за Варна, със спестените пари от Коледа, тя не подозираше, че ще живее като принцеса. Че няма да се налага да се чуди как да си плаща квартирата, че няма да яде месо от буркани и че ще може да си позволи неща, които някои хора цял живот не могат.

Започна като танцьорка в известна дискотека и още на петия ден, хвана баровеца. Късмет!

Той не беше излизал по дискотеки поне десет години, като видя перфектното тяло на Ина как се огъва под звуците на музиката, веднага се влюби. Ама буквално.

Беше готов да плаща за компанията ѝ дори повече от това, което ѝ даваше. Но тя сама определи цената си. Каза, че 4000 лева са и предостатъчно, за да живее добре. Не беше алчна.

Живот мечта! Разполагаше с времето си, не се налагаше да работи, пари имаше в излишък. Но това не ѝ стигаше.

Имаше мечта и усилено работеше за сбъдването ѝ.

Искаше да е известна.

Сложи си цици. После уста. Коса за 2000 лева.

Започна да тренира. Направи страхотно тяло. Пресата, личеше през тесните дрехи, които носеше.

Те бяха винаги в ярки цветове- червено, тигрово, змийско. Носеше ги пак с единствената цел- да привлече вниманието върху себе си.

Всеки ден пиеше кафето си в две заведения- Графити и Планет. Кипреше се по два часа, преди да излезе. Отиваше с мисия- да бъде забелязана.

Резервираше си места за дискотеките, седмица преди това. Така се застраховаше, че ще седне на централните, най-видните.

Че няма риск да остане незабелязана.

Плащаше за скъпи сепарета.

Да влезеш в елита не беше лесно. И струваше скъпо. Но Ина беше готова да плати цената, за да сбъдне мечтата си.

Беше амбициозна и знаеше, че е въпрос на време да ѝ се случат нещата.

И знаеше, че не само ще влезе в обществото и че навсякъде ще я познават, а беше убедена, че един ден ще пишат за нея, ще говорят за нея и ще я обсъждат. Всички.

Харесваше ѝ да я коментират. Да харесват снимките ѝ в инстаграм, да ѝ пишат мъже, които не познаваше и да я засипват с неприлични предложения.

Хранеше егото си.

Дали заради циците, дали заради това, че беше мебел по заведенията, или защото ѝ предстоеше да се снима за мъжко списание, Ина беше в центъра на вниманието. Важно ѝ беше да стане известна.

Целта оправдаваше всички средства.

Един петък, както седеше на стола във фризьорския салон, реши, че животът ѝ е скучен и  по телефона резервира билети за Дубай. Плати и тези на приятелката си, която беше обикновено момиче. За да посрещне новата година в Дубай, Ина беше готова на всичко. Две- три хилядарки не бяха  проблем. Парите бяха средство за добър живот… За сбъдване на целите и мечтите…

За къде да ги пести, като знаеше, че следващата сряда пак ще и дадат.

Дубай ѝ беше мечта от няколко години. Като живееше в Шумен, мечтите ѝ бяха по-малки-  да живее във Варна и да види плажа на Златните,  но сега…имаше високи цели.

Дубай, Малдивите, Бали…

Опънала перфектното си тяло в най- новия бански на Армани, да се снима и да се качи в инстаграм.

Плюс това, в Дубай имаше възможност да заплени някой арабин.

Той да я позлати, да ѝ покаже повече свят, отколкото беше сънувала. Да се вози в частния му самолет, да ѝ отвори нови врати, да я поведе по нови пътища.

В самолета за Дубай, Ина и приятелката ѝ бяха заговорени от двама българи.

Ина вяло отговори на въпроса им как е името ѝ и побърза да обърне гърба си. Не искаше да хаби вниманието си за тия скъсаняци. Пазеше енергията си за арабина, който щеше да ги почерпи със скъпо шампанско в някое от култовите заведения в Дубай.

Приятелката ѝ Хриси обаче, нямаше големи критерии, нито високи цели, затова продължи да води разговор с българите- скъсаняци.

И уж Ина не се интересуваше от техните глупости, обаче следеше диалога им.

Наостри уши, когато чу, че единия от тях беше собственик на голяма компания за недвижими имоти.

Той споделяше на Хриси, че живее в Дубай от тринайсет години и вече мисли да се задоми.

Ина се замисли дали да не смени рязко курса и вместо да се точи на някой арабин, който не е сигурно, че ще намери, да не насочи енергията си към нашенеца- бизнесмен.

Започна да се влючва леко, леко в разговора, с идеята да привлече вниманието им.

Вече се виждаше женена за него и съсобственик на компанията му.

Може би ѝ беше време да смени имиджа си на любовница и да приключи с дежурната сряда, в дежурния хотел…

Ако се оженеше за този, щеше да е законна съпруга на милионер. Хем богата, хем известна.

И щеше по цял ден да пълни инстаграм профила си със снимки , и всички щяха да ѝ завиждат.

Самолетът се приземи успешно и Дубай беше готов да предложи на двете момичета всичко, което има.

Докато чакаха да разтоварят багажа им от самолета, Ина ставаше все по- разговорлива. И ето, куфарите им вече се въртяха по лентата, и само след минути, пътищата на момичетата, и мъжете от самолета, щяха да се разделят.

Трябваше да се направи нещо.

Ина не можеше да изтърве златната си възможност и ни в клин, ни в ръкав предложи:

– А защо не ни поканите с вас?- настана мълчание и тя, за да замаже изцепката си, поясни- Предлагам да ни разходите в Дубай…

– Не си много умна, но си хубава- ѝ каза собственика на недвижимите имоти. Ина се изпъчи доволно.- Само че на мен, хубава, не ми стига. Така че, пробвай се някъде другаде!

Илюзиите на Ина се сринаха за миг. За първи път на някой не му беше достатъчно това, че е хубава.

 

„Хубава е лесно постижимо в наши дни- хиалурон, екстеншън, мигли, силиконови гърди… Но как да стана умна?”- замисли се тя, докато пътуваха в таксито към хотела.