БЪДЕЩЕ

– Искаш ли за Коледа да ти купя кола?

– Коледа е далеч. Не искам отсега да мисля за тогава. 
– Не е далеч. След седем месеца е.
– Страх ме е от думата бъдеще.
– Това е моя реплика. Мъжете я казваме. Вие жените обичате да планувате, ние се страхуваме от бъдещето. Ние искаме всичко тук и сега. Искаме да консумираме, без обещания за после, без планове, без бъдеще.
– Не знам дали е мъжки страх, но мен много ме е страх да си обещаваме нещо след днес. Страх ме е от планове, страх ме е от утре. Не мога да знам дали след две седмици няма да ми е минало желанието да те целувам. Не знам дали ще ми се пътува с теб, дали ще си ми още толкова приятен. Нищо не знам за утре, за след две седмици, за след месец, а камо ли за след година. Затова моля те, не планувай как следващото лято ще отидем в Гърция или как след седем месеца ще ми купиш кола!
– Аз искам да планувам с теб. 
– Зрял мъж си. Знаеш, че ние нямаме бъдеще. На 60 години си, аз на 35. Женен си до гроб. Бизнесът ви е общ, никога няма да се разведеш. Ние нямаме бъдеще. Имаме само „сега“. Каквото можеш да вземем от настоящето, това е. 
– Ако ти кажа едно нещо, ще захаресваш бъдещето.
– Какво нещо?
– Утре…
– Утре пак е бъдеще.
– Утре ще ти купя кола. Харесва ли ти така? Пак е в бъдеще, но е близко.
– Не ми харесва.
– Защо?!? Утре ще ти купя кола. Кое не ти харесва? 
– Че утре е бъдеще. Близко е, но не е днес. 
– Странна си! Чудя се… какво изобщо харесах в теб. Имаш толкова мъжки черти. Понякога си мисля, че ти си мъжът в нашата връзка.
– Така ли?! – погледнах го с престорена изненада.
– Разсъждаваш като мъж. Държиш на думата си. Когато обещаеш нещо, го изпълняваш. Говориш директно. Без заобикалки. Не правиш фасони, заявяваш факти. Категорична си. Ти си повече мъж от мъжете. А същевременно си толкова нежна и мека. Понякога ме гледаш като малко момиченце. С едни чисти, детски очи. Друг път мъркаш като котенце, което човек иска да погали, да гушне. Понякога котенцето се превръща в тигър. Странна си! Хем си момиче, хем си мъж, хем жена.
– Като какво ме усещаш най-силно?
– В един момент като дете, в друг като приятел, в трети като жена… Нали ти казвам… Всеобхватно те възприемам. Многолистна си. Искам хем да се грижа за теб, да те закрилям и да ти помагам, хем да те целувам и да те любя.
– Това не е ли извратено?
– Кое?
– Да ме възприемаш и като дете, и като жена? Никой не иска да спи с дъщеря си. 
– Не ме хвърляй в такива водѝ! Не съм го анализирал чак така. Възприемам те по няколко начина. Не искам да го мисля по този твоя. 
 
Гледах мъжа срещу мен и се чудех и аз какво харесах в него. Нито визуално беше мой тип. Абсурд на абсурда! Нито светогледът му беше като моя. Нищо общо! 
Нямаше нищо за харесване. 

„Дяволът като нямал работа и си ебял децата“ – любимата поговорка на баща ми. Много вярна! Хората от скука правят най-големите простотии. Че и аз така.
Тази тъпа, измислена пандемия ми се отрази пагубно. На психиката. И на живота.
Заради спрелия изкуствено живот и заради бездействието реших, че ще избягам от скуката и тъпото ежедневие като само малко се поцелувам с този, който до вчера не можех да си представя да ме доближи на два метра.
 Ама на, Дяволът като си нямал работа…
Е, аз не си наебах децата, но преебах себе си.
Само с едно невинно целуване, от скука, стигнах до егати секса. Ама не онзи, в който членът му просто влиза във вагината ми, а онзи космическият. Онзи, който те води до нирвана. В който телата се сливат. Онзи, в който забравяш, че вътре в теб е някой, който никога не би пуснала. Онзи секс, в който не мислиш. В който не анализираш. Не се доказваш. Не се движиш нагласено. Не се престараваш изкуствено. Не даваш прекалено, само за да впечатлиш.
Онзи секс, който не е секс. Онова сливане на тела, аури и вибрации, в което се губиш и намираш едновременно. 
Необяснимо е как можеш да имаш толкова силно изживяване с човек, който до вчера не си искал да те докосва. 
А сега… Сега не искаш да излиза от теб, а искаш да останете сляти. Искаш да го целуваш и той да те целува. Ама не онова заучено целуване с език. Не! А онова другото – целуването, в което аурите ви се свързват, и езикът, и устните са просто проводници на енергиите ви. 

Дали този секс беше наистина толкова силен, емоционален, енергиен, или от скуката, породена от пандемията, сетивата ми се бяха побъркали тотално!? 
Дали беше истинско, или от тъпня мозъкът ми изпращаше грешни сигнали до тялото ми?!
Дали бездействието не беше допринесло за това и не беше изкуствено подсилило всички усещания?!
Дали дяволът, който нямал работа, ме преебаваше жестоко?!
Лошото беше, че ми харесваше. 
Дали дяволът, скуката, или пандемията, бяха виновни, не знам, но сексът с този човек ме вдигаше, изпълваше, подлудяваше. Правеше ме зависима.
Дума, която ненавиждам. Състояние, което не понасям.
Зависимостта, дали от цигари, дали от алкохол, дали от захар, или от секс… е пагубна. И за физическото и за психичното ти здраве.
Бях разклатена. Зависима. Жалка.

Мамка му и пандемия!
Търсейки начин да я изкарам по-леко, да я мина без да потъвам в депресии, така си го нахаках! В буквалния и в преносния смисъл.
По-скоро… така ми го нахакаха!

Чичото ме мислеше за свястно и скромно момиче. Не че не съм де. Зависи какво влагаш в свястно и скромно.
Дори мисля, че ме имаше за наивна. Нещо, което със сигурност не бях.
Мислеше, че виждам само него и че той е целият ми свят.
Мислеше, че когато ми поднасяше заучени фрази, аз се връзвам. Мислеше, че е много хитър с лъжите си и че когато ми каже, че е на вечеря с бизнес партнъор, аз му вярвам.
Понякога до късно работеше в офиса. Ха-ха! Да бе!
Оставих го да си лъже, колкото иска.
Смеех му се зад гърба на куците лъжи.
Поне да ги измисляше по-достовери.
За 60-те си години не се ли беше научил да ги поднася малко по-реално?! Или ме имаше за толкова наивна, че не му се занимаваше да си дава зор, като аз така или иначе му „вярвах“!?

Не подозираше, че знам за петгодишната му връзка. Нямаше как да предположи, че знам и традициите им – всеки вторник и петък тя да му готви и той да ходи в апартамента ѝ, а в събота да я води на ресторант.

Той си ме лъжеше, че има работа, и аз „му вярвах“ .
Така ми беше удобно.
Зависимостта ми към секса, беше по-силна от принципите ми относно лъжата.
Примирих се. 
Едно от нещата, които много мразя е да ме лъжат. И смятайте, щом премълчавах нещата, които знам, щом се правех на божа кравичка, колко бях зависима…
Аз нямах чувства към този мъж, така че проблемът с лъжите му не ми се отразяваше емоционално, а по-скоро раняваше егото ми.
Ако го обичах, сигурно щях да се влача от болка и да рева денонощно за това, че ме лъже. Щях да ридая обидена и нямаше да мога да се примиря. Но понеже аз нямах чувства, а зависимост, болката беше не за душата ми, а за егото. То беше раненото.
Оставих го гладно, за да нахраня душата и тялото си.

Изпитвах страшна нужда точно от неговото целуване, докосване, сливане.

Когато мисълта води, усещането се притъпява. Затова аз изключих мисълта си и се насладих на усещането.

Не че не се опитах да се измъкна от капана, в който сама се вкарах.
Спретнах на чичото няколко сцени, правех фасони, изнасях спектакли, като с тях се опитах да го накарам да ме зареже. Исках да го уплаша, да го отвратя. Да ме изхвърли, бесен на глупостите ми, от живота си. Да улесни и себе си, и мен. 
Да приключи отношенията ни, да прекъсне зависимостта ми.
Той обаче прояви страшно търпение. Устоя на театъра ми, на лошото ми поведение, на резкия ми тон, на режисираните ми спектакли. 
Вложих целия си актъорски потенциал, но не подейства. 
Чичото не ме разкара. 
Може би беше по-мъдър от мен. Логично! 
На 60 години знаеше, че е по-добре да го изживееш, отколкото да го избягваш.  
Всяка зависимост минава. И то не като я избягваш, а като я задоволиш. Защото колкото повече се ограничаваш да не ядеш шоколад, толкова повече ти се яде. И си мислиш – ей, колко ли е вкусна тази вафла, този сникърс, тази торта?! И ако не ги изядеш, ще ги мечтаеш цял живот.
По-добре изяж и трите, и после още три, и още пет бонбона… Повръщай от преяждане на сладко, отколкото да се ограничиш и да бленуваш.
Само като задоволиш зависимостта и преядеш с нея, само тогава имаш шанс да се измъкнеш от капана ѝ. И е най-добре да я вземеш в ударни дози. Наведнъж.
Пет торти, двайсет бонбона и три шоколада. Три бутилки водка+ две уискита, с две чаши вино. 
Секс – всеки ден.

Само, когато я употребиш в големи дози, наведнъж, и повръщаш от прекомерното количество, само тогава ще се отървеш от зависимостта.
Взимаш ли я на час по лъжичка… Един бонбон днес, един утре… Секс днес и после чак след седмица… Така отлагаш края ѝ. Така ще се влачиш зависим.
Затова аз исках всеки ден да правя секс с него, за да ми мине меракът. За да ми втръсне. За да повръщам от него, от целувките му. За да се предозирам.

Той хем ме зареждаше, хем ме разреждаше. Измъчваше ме с интимност два пъти седмично, която после разреди на един път. Искаше да се влача. Харесваше му да ме вижда зависима. Уязвима.
Хранеше егото си. Разбира се!
Искаше да мисля денонощно за него, а той да ме удостоява, „когато може“.
Божеее! Не беше най-заетият човек на земята! Не, разбира се! Просто искаше да е значим. Искаше да е желан! Да е чакан! Да е специален!

Да те иска жена, с двайсет години по-млада, беше чиста виагра за егото му. Дори по-бърза и по-ефективна от истинското хапче.
Желанието, което се четеше в очите ми, което издаваше тялото ми, и прозираше през всяка моя клетка и молекула, беше по-силно и от най-силния афродизиак. 
На 60 години, когато вече си се отписал, когато си се предал, когато си уморен, когато ерекцията ти е мираж, когато не си си представял, че ще го вдигаш толкова често, и то по няколко пъти, да те иска двайсет години по-млада, си е равносилно на прераждане. Инжекция живот. 

Не съжалявам за премълчаните истини, които не хвърлих демонстративно в лицето му. Не съжалявам за моментите, в които пусках лъжите му през ушите си. За стъпканото ми его, което много уважавам и което винаги съм толерирала, а сега загърбих.
Ако не бях го стъпкала, нямаше да изживея нищо от това.
Ако не беше пандемията, нямаше да изпитам kissing sex, космическо любене, нирвана.
Ако дяволът имаше работа… нямаше да получа и частица от това изживяване. 
Неочаквано, непланувано, но пък много силно.
Надявам се повторимо в бъдещето.

Как мразя думата бъдеще…
Но се надявам да ми се случи отново.


Разчитам на бъдещето… Надявам се да ми донесе поне още едно такова разтърстващо изживяване. 

Как мразя думата бъдеще… Мразя я, защото е имагинерна. Неясна. Без срок и време за изпълнение. Без обещания за дата и час. 
Бъдещето е очакване. Надежда. Нещо евентуално. Може би… Дали…
Бъдещето е несигурност. 
Настоящето е всичко.
Имам го. Изживявам го. 
Кефя му се. 
Не съжалявам.
Случи ми се.
Взех го.