Толкова бях свикнала да съм любовница и да се занимавам само с женени мъже, че не можех да си представя да бъда със свободен мъж. Не можех да си представя да имам нормална връзка, в която няма да се крия от никого, в която ще се разхождаме безгрижно хванати за ръка, в която ще му звънна в 1, в 2 или в 5 посред нощ, само за да му кажа, че ми липсва, или просто да му поръчам да купи хляб като се прибира. Не можех да си представя как като приключа работа и се прибера вкъщи, той ще ме чака, сготвил нещо, или пък ще се прибере след мен и аз вече ще съм сготвила. Ще си вечеряме, ще си споделим как е минал денят ни, ще гледаме филм, ще правим секс и ще заспим гушнати. А после ще се събудим заедно. И този, който е станал първи, ще направи кафе за двама ни.
После ще се целунем, ще си пожелаем „приятен ден“ и всеки ще тръгне по неговите задачи.
През деня може да разменим по някое съобщение, или пък да се чуем, за да уточним къде и какво ще вечеряме.
После сценарият от предния ден ще се повтори.
След няколко дни майка му ще ни покани на обяд, или пък майка ми ще попита дали е удобно да ни гостува.
После ще се съберем всички на Коледа. Ще ядем, ще пием вино, ще разменяме подаръци, ще си говорим, ще плануваме лятната си почивка или ще дремем на дивана.
Ето такива взаимоотношения не мога да си ги представя.
И се чудя – нормални ли са те, или ненормални?!
Моите представи за връзка ли са грешни, или хората, които живеят по този калъп, не си дават сметка, че живеят по инерция, по навик?!
Аз ли съм повредена от връзките си с чуждите мъже, или чипът в главата ми е бил повреден още при раждането!?
Никога не съм можела да живея с някой 24/7. Не съм мечтала за голямо, сплотено семейство и многобройна придобита рода, на която да знам проблемите и да трябва да се съобразявам с тях.
Разбира се, че не искам да се крия по хотели, апартаменти и тайни, никому незнайни ресторанти, обаче пък и не мога да си представя 24 часово присъствие, пърдене под юргана, отегчения, седмично мълчание, разпределяне на битовизми и денонощно съобразяване и нагаждане.
Дали проблемът е в това, че още от тийнейджърка тръгнах по кривия път с женените мъже? Или пък подсъзнателно, умишлено търся отношения с обвързани? Имам някаква мания да пазя личното си пространство.
Докато разсъждавах, отпуснала тялото си на дивата, Тодор влезе и блъсна вратата.
– Още ли лежиш? – без да чака да му отговоря, продължи да задава въпроси: – Кога смяташ да слезеш долу? Всички само теб чакаме. Майка ми не смее да сервира агнето, за да не изстине и да не се разсърдиш, че не сме те изчакали. Хайде, оправи се и ела! Слизам и до десет минути те чакам да слезеш и ти – той блъсна вратата след себе си.
Поведението му не ме ядоса. Защото беше прав.
Лежах от шест часа на дивана в спалнята, в къщата на техните и не слязох нито за закуска, нито за обяд.
От една година имах нормална връзка, според общоприетите норми, и не можех да свикна. Не можех да се нагодя.
Сякаш повече ми тежеше, отколкото да ме зареждаше.
Вината не беше в партньора ми.
На Тодор му нямаше нищо. Наистина.
Красив, умен, мил, успешен, съобразителен, компромисен, аналитичен, земен, разумен, несвидлив… Всичко, което харесвах в мъжете.
От десет критерия, на десет отговаряше.
Ако трябваше да дам оценка не само на качествата, които притежаваше, а и на поведението му, от 1 до 10, пак десет бих му дала.
Няма забележка.
Сексът му секс. Парите му пари. Подаръците му подаръци. Екскурзиите му, екскурзии…
Тогава какво не ми достигаше?! Какво ми пречеше?! Защо се задушавах?! Защо исках да си тръгна?! Да приключа… Да се измъкна…
Откъде трябваше да се измъкна всъщност?!
Не бях в затвор. Нямах вериги.
Имах нормална връзка.
Жените мечтаеха за нормални, романтични, изгладени, подредени, стерилни отношения. Мечтаеха за съобщения, за дълги разговори, за безкрайно целуване, за денонощен секс, за заспиване заедно, за събуждане заедно, за готвене заедно, за разходки заедно. Мечтаеха за задушаване.
Ненормална ли бях или светогледът ми беше претърпял сериозни поражения от предишните ми връзки?!
А дали пък не бях генетично повредена?!