И той ме закачи като трофей в биографията на егото си.
М да… Както правех аз в продължение на двайсет години. Избирах си успели мъже и в момента, в който се влюбеха в мен, ги зарязвах. Не ме интересуваше как се чувстват, какво мислят, какво са ми дали, дали ще страдат. Закачах ги в св-то на егото си и добавях ред за следващия.
Това направи и той с мен сега. Накара ме да повярвам в чувствата му и ме финтира. Оказа се, че ме е обстрелвал. Искал е да ме застреля и да възтържествува с победата си. Аз – успялата, важната, наглата, студената, несъборяемата… бях съборена. В калта.
Каква жал! Какво падение!
Не знаех, че мога да изпитвам чувства към мъж, но ето… Обичах го. Давах. Без да очаквам реванш. И накрая… Чувствата ми ме предадоха. Предатели мръсни! По- големи саботьори и от пороците ми.
Мръсни, подли и долни измамници! Чувства…
И ето че винаги има баланс във Вселената.
Когато си мислиш, че си най и че имаш право да се подиграваш с хората и да ги закачаш като трофеи… Вселената ти взима това право. И закачат теб. Показват ти какво си сторил. Единственият начин да разбереш какво си направил на някой, е да ти се случи на теб. Ако не го изпиташ на гърба си, няма шанс да се поправиш.
В случая не гърба ми пострада. А сърцето.
Което не знаех, че имам.
Когато имаш за цел да закачиш някой успял и несломим мъж в св-то си, със сигурност не ползваш сърце. Сърцето гарантира грешка при изпълнението на дадена цел. Главата е тази, която е шефа.
Но ето… Балансът… Реваншът… Разплатата…
Къде ми е сега главата? Предаде се на сърцето…
Сега вися в св-то на Мартин. Дано поне графата ми е по-съдържателна и пълна, а не два реда!
За спокойствие на моето его.