Още 5 минути

–  Днес Емил пак ми затвори телефона. Уморих се от фасоните му. 
– Защо ти затвори?
– Защото му казах, че вече няма да се съобразявам с него и че ми писна да ме лъже, че ще се разведе.
– Мира, убедена съм, че този ще се разведе в мига, в който го зарежеш. Обещавам ти, че ще ти се моли! Той не е мечтал да е с такава жена. Обещавам ти, че ще се влачи след теб с документа за развод. Ще ти се моли да те види, поне за 5 минути. Обещавам ти! Нали знаеш колко е гадно да се молиш за 5 минути?
– Знам. Аз съм се молила много пъти за още 5 минути. И не ме е срам. Така съм го усещала, така съм го направила.
– Всички сме се молили за 5 минути. То не е срамно, но усещането е ужасно. Още ме стяга гърлото като се сетя как просех 5 минути, как се молех, а отсрещният не искаше да ми ги даде. Те за нищо не ти стигат тези 5 минути, обаче са повече от нищо. И ти си съгласен дори на тях. 
– Така е. 5 минути са нищо. То всъщност… като си влюбен и 24 часа са нищо. Все не ти стига времето, когато си с този, когото обичаш. Все искаш още.
– А замисляла ли си се колко много са тези 5 минути за отсрещния?
– Как много? Нали са нищо!?
– Когато си от страната на просещия, тези минути са нищо, но когато си от страната на обичания, са много. Защото всички знаем ответната реакция, когато молим за 5-те минути. Или вдига вежди, или офка с досада, или прави отегчена физиономия. Не му се дават дори 5 минути. Много са му. Свидят му се. Досадни са му. Не му се стои при теб. Иска да тръгва, а ти го молиш да остане. За теб 5-те минути минават като една секунда, за него се проточват като час.
– Така е. Усещането, много или малко са 5 минути, се определя от това от коя страна на връзката си – дали си обичащия или обичания.

На изчакване

– Ако искаш да си с мен, трябва да освободиш съзнанието си – му казах, докато вечеряме.
– Имам да свърша още два проекта и после ще съм свободен. Няма да имам тревоги, нерви…
– Не мога дълго да те чакам. Уморена съм от затлачени съзнания. Не го ли освободиш, не можеш нищо да изживееш.
– Хубаво ми е с теб. Искам да те имам в живота си. Искам, когато си реша всички проблеми – семейни, финансови, емоционални… ти да си тук. Моля те да проявиш търпение, да изчакаш! Да не си тръгваш.
– Зависи колко трябва да чакам.
– Мисля, че до две години ще съм изчистил всичко и вече ще имам енергията и времето, които заслужаваш да получиш, и аз ще ти ги дам.
– Представи си, че нямаш кола и стоиш на един безкраен път. Махаш на минаваща кола да те закара до мястото, където искаш да отидеш. Колата спира, обаче е пълна с хора и багаж. Шофьорът казва: „Ей сега отивам да разтоваря и ще се върна да те взема. Чакай ме!“

Чакаш, чакаш, но той не се връща. Стъмва се. По пътя минават и други коли, спират, предлагат да те закарат… 
Обаче ти отказваш, защото искаш да си лоялен към човека, който е обещал да се върне и да те закара. Минават още два-три часа. Той не идва. Вече е много тъмно и студено. Ще чакаш ли или ще се качиш в друга кола?
– Ами…
– И двамата знаем, че никой няма да чака неизвестно колко време, някой  който не е сигурен, че иска да се върне на пътя.
– Аз ще се върна, ти само ме изчакай! Ако ме обичаш, ще проявиш търпение и ще изчакаш да си подредя нещата.
– А ти ако ме обичаш, ще ги подредиш сега и няма да ме караш да чакам.

БЪДЕЩЕ

– Искаш ли за Коледа да ти купя кола?

– Коледа е далеч. Не искам отсега да мисля за тогава. 
– Не е далеч. След седем месеца е.
– Страх ме е от думата бъдеще.
– Това е моя реплика. Мъжете я казваме. Вие жените обичате да планувате, ние се страхуваме от бъдещето. Ние искаме всичко тук и сега. Искаме да консумираме, без обещания за после, без планове, без бъдеще.
– Не знам дали е мъжки страх, но мен много ме е страх да си обещаваме нещо след днес. Страх ме е от планове, страх ме е от утре. Не мога да знам дали след две седмици няма да ми е минало желанието да те целувам. Не знам дали ще ми се пътува с теб, дали ще си ми още толкова приятен. Нищо не знам за утре, за след две седмици, за след месец, а камо ли за след година. Затова моля те, не планувай как следващото лято ще отидем в Гърция или как след седем месеца ще ми купиш кола!
– Аз искам да планувам с теб. 
– Зрял мъж си. Знаеш, че ние нямаме бъдеще. На 60 години си, аз на 35. Женен си до гроб. Бизнесът ви е общ, никога няма да се разведеш. Ние нямаме бъдеще. Имаме само „сега“. Каквото можеш да вземем от настоящето, това е. 
– Ако ти кажа едно нещо, ще захаресваш бъдещето.
– Какво нещо?
– Утре…
– Утре пак е бъдеще.
– Утре ще ти купя кола. Харесва ли ти така? Пак е в бъдеще, но е близко.
– Не ми харесва.
– Защо?!? Утре ще ти купя кола. Кое не ти харесва? 
– Че утре е бъдеще. Близко е, но не е днес. 
– Странна си! Чудя се… какво изобщо харесах в теб. Имаш толкова мъжки черти. Понякога си мисля, че ти си мъжът в нашата връзка.
– Така ли?! – погледнах го с престорена изненада.
– Разсъждаваш като мъж. Държиш на думата си. Когато обещаеш нещо, го изпълняваш. Говориш директно. Без заобикалки. Не правиш фасони, заявяваш факти. Категорична си. Ти си повече мъж от мъжете. А същевременно си толкова нежна и мека. Понякога ме гледаш като малко момиченце. С едни чисти, детски очи. Друг път мъркаш като котенце, което човек иска да погали, да гушне. Понякога котенцето се превръща в тигър. Странна си! Хем си момиче, хем си мъж, хем жена.
– Като какво ме усещаш най-силно?
– В един момент като дете, в друг като приятел, в трети като жена… Нали ти казвам… Всеобхватно те възприемам. Многолистна си. Искам хем да се грижа за теб, да те закрилям и да ти помагам, хем да те целувам и да те любя.
– Това не е ли извратено?
– Кое?
– Да ме възприемаш и като дете, и като жена? Никой не иска да спи с дъщеря си. 
– Не ме хвърляй в такива водѝ! Не съм го анализирал чак така. Възприемам те по няколко начина. Не искам да го мисля по този твоя. 
 
Гледах мъжа срещу мен и се чудех и аз какво харесах в него. Нито визуално беше мой тип. Абсурд на абсурда! Нито светогледът му беше като моя. Нищо общо! 
Нямаше нищо за харесване. 

„Дяволът като нямал работа и си ебял децата“ – любимата поговорка на баща ми. Много вярна! Хората от скука правят най-големите простотии. Че и аз така.
Тази тъпа, измислена пандемия ми се отрази пагубно. На психиката. И на живота.
Заради спрелия изкуствено живот и заради бездействието реших, че ще избягам от скуката и тъпото ежедневие като само малко се поцелувам с този, който до вчера не можех да си представя да ме доближи на два метра.
 Ама на, Дяволът като си нямал работа…
Е, аз не си наебах децата, но преебах себе си.
Само с едно невинно целуване, от скука, стигнах до егати секса. Ама не онзи, в който членът му просто влиза във вагината ми, а онзи космическият. Онзи, който те води до нирвана. В който телата се сливат. Онзи, в който забравяш, че вътре в теб е някой, който никога не би пуснала. Онзи секс, в който не мислиш. В който не анализираш. Не се доказваш. Не се движиш нагласено. Не се престараваш изкуствено. Не даваш прекалено, само за да впечатлиш.
Онзи секс, който не е секс. Онова сливане на тела, аури и вибрации, в което се губиш и намираш едновременно. 
Необяснимо е как можеш да имаш толкова силно изживяване с човек, който до вчера не си искал да те докосва. 
А сега… Сега не искаш да излиза от теб, а искаш да останете сляти. Искаш да го целуваш и той да те целува. Ама не онова заучено целуване с език. Не! А онова другото – целуването, в което аурите ви се свързват, и езикът, и устните са просто проводници на енергиите ви. 

Дали този секс беше наистина толкова силен, емоционален, енергиен, или от скуката, породена от пандемията, сетивата ми се бяха побъркали тотално!? 
Дали беше истинско, или от тъпня мозъкът ми изпращаше грешни сигнали до тялото ми?!
Дали бездействието не беше допринесло за това и не беше изкуствено подсилило всички усещания?!
Дали дяволът, който нямал работа, ме преебаваше жестоко?!
Лошото беше, че ми харесваше. 
Дали дяволът, скуката, или пандемията, бяха виновни, не знам, но сексът с този човек ме вдигаше, изпълваше, подлудяваше. Правеше ме зависима.
Дума, която ненавиждам. Състояние, което не понасям.
Зависимостта, дали от цигари, дали от алкохол, дали от захар, или от секс… е пагубна. И за физическото и за психичното ти здраве.
Бях разклатена. Зависима. Жалка.

Мамка му и пандемия!
Търсейки начин да я изкарам по-леко, да я мина без да потъвам в депресии, така си го нахаках! В буквалния и в преносния смисъл.
По-скоро… така ми го нахакаха!

Чичото ме мислеше за свястно и скромно момиче. Не че не съм де. Зависи какво влагаш в свястно и скромно.
Дори мисля, че ме имаше за наивна. Нещо, което със сигурност не бях.
Мислеше, че виждам само него и че той е целият ми свят.
Мислеше, че когато ми поднасяше заучени фрази, аз се връзвам. Мислеше, че е много хитър с лъжите си и че когато ми каже, че е на вечеря с бизнес партнъор, аз му вярвам.
Понякога до късно работеше в офиса. Ха-ха! Да бе!
Оставих го да си лъже, колкото иска.
Смеех му се зад гърба на куците лъжи.
Поне да ги измисляше по-достовери.
За 60-те си години не се ли беше научил да ги поднася малко по-реално?! Или ме имаше за толкова наивна, че не му се занимаваше да си дава зор, като аз така или иначе му „вярвах“!?

Не подозираше, че знам за петгодишната му връзка. Нямаше как да предположи, че знам и традициите им – всеки вторник и петък тя да му готви и той да ходи в апартамента ѝ, а в събота да я води на ресторант.

Той си ме лъжеше, че има работа, и аз „му вярвах“ .
Така ми беше удобно.
Зависимостта ми към секса, беше по-силна от принципите ми относно лъжата.
Примирих се. 
Едно от нещата, които много мразя е да ме лъжат. И смятайте, щом премълчавах нещата, които знам, щом се правех на божа кравичка, колко бях зависима…
Аз нямах чувства към този мъж, така че проблемът с лъжите му не ми се отразяваше емоционално, а по-скоро раняваше егото ми.
Ако го обичах, сигурно щях да се влача от болка и да рева денонощно за това, че ме лъже. Щях да ридая обидена и нямаше да мога да се примиря. Но понеже аз нямах чувства, а зависимост, болката беше не за душата ми, а за егото. То беше раненото.
Оставих го гладно, за да нахраня душата и тялото си.

Изпитвах страшна нужда точно от неговото целуване, докосване, сливане.

Когато мисълта води, усещането се притъпява. Затова аз изключих мисълта си и се насладих на усещането.

Не че не се опитах да се измъкна от капана, в който сама се вкарах.
Спретнах на чичото няколко сцени, правех фасони, изнасях спектакли, като с тях се опитах да го накарам да ме зареже. Исках да го уплаша, да го отвратя. Да ме изхвърли, бесен на глупостите ми, от живота си. Да улесни и себе си, и мен. 
Да приключи отношенията ни, да прекъсне зависимостта ми.
Той обаче прояви страшно търпение. Устоя на театъра ми, на лошото ми поведение, на резкия ми тон, на режисираните ми спектакли. 
Вложих целия си актъорски потенциал, но не подейства. 
Чичото не ме разкара. 
Може би беше по-мъдър от мен. Логично! 
На 60 години знаеше, че е по-добре да го изживееш, отколкото да го избягваш.  
Всяка зависимост минава. И то не като я избягваш, а като я задоволиш. Защото колкото повече се ограничаваш да не ядеш шоколад, толкова повече ти се яде. И си мислиш – ей, колко ли е вкусна тази вафла, този сникърс, тази торта?! И ако не ги изядеш, ще ги мечтаеш цял живот.
По-добре изяж и трите, и после още три, и още пет бонбона… Повръщай от преяждане на сладко, отколкото да се ограничиш и да бленуваш.
Само като задоволиш зависимостта и преядеш с нея, само тогава имаш шанс да се измъкнеш от капана ѝ. И е най-добре да я вземеш в ударни дози. Наведнъж.
Пет торти, двайсет бонбона и три шоколада. Три бутилки водка+ две уискита, с две чаши вино. 
Секс – всеки ден.

Само, когато я употребиш в големи дози, наведнъж, и повръщаш от прекомерното количество, само тогава ще се отървеш от зависимостта.
Взимаш ли я на час по лъжичка… Един бонбон днес, един утре… Секс днес и после чак след седмица… Така отлагаш края ѝ. Така ще се влачиш зависим.
Затова аз исках всеки ден да правя секс с него, за да ми мине меракът. За да ми втръсне. За да повръщам от него, от целувките му. За да се предозирам.

Той хем ме зареждаше, хем ме разреждаше. Измъчваше ме с интимност два пъти седмично, която после разреди на един път. Искаше да се влача. Харесваше му да ме вижда зависима. Уязвима.
Хранеше егото си. Разбира се!
Искаше да мисля денонощно за него, а той да ме удостоява, „когато може“.
Божеее! Не беше най-заетият човек на земята! Не, разбира се! Просто искаше да е значим. Искаше да е желан! Да е чакан! Да е специален!

Да те иска жена, с двайсет години по-млада, беше чиста виагра за егото му. Дори по-бърза и по-ефективна от истинското хапче.
Желанието, което се четеше в очите ми, което издаваше тялото ми, и прозираше през всяка моя клетка и молекула, беше по-силно и от най-силния афродизиак. 
На 60 години, когато вече си се отписал, когато си се предал, когато си уморен, когато ерекцията ти е мираж, когато не си си представял, че ще го вдигаш толкова често, и то по няколко пъти, да те иска двайсет години по-млада, си е равносилно на прераждане. Инжекция живот. 

Не съжалявам за премълчаните истини, които не хвърлих демонстративно в лицето му. Не съжалявам за моментите, в които пусках лъжите му през ушите си. За стъпканото ми его, което много уважавам и което винаги съм толерирала, а сега загърбих.
Ако не бях го стъпкала, нямаше да изживея нищо от това.
Ако не беше пандемията, нямаше да изпитам kissing sex, космическо любене, нирвана.
Ако дяволът имаше работа… нямаше да получа и частица от това изживяване. 
Неочаквано, непланувано, но пък много силно.
Надявам се повторимо в бъдещето.

Как мразя думата бъдеще…
Но се надявам да ми се случи отново.


Разчитам на бъдещето… Надявам се да ми донесе поне още едно такова разтърстващо изживяване. 

Как мразя думата бъдеще… Мразя я, защото е имагинерна. Неясна. Без срок и време за изпълнение. Без обещания за дата и час. 
Бъдещето е очакване. Надежда. Нещо евентуално. Може би… Дали…
Бъдещето е несигурност. 
Настоящето е всичко.
Имам го. Изживявам го. 
Кефя му се. 
Не съжалявам.
Случи ми се.
Взех го. 

Случайност или съдба

Избарах се и излязох с една приятелка. Лято е. Не можех повече да страдам по бившия ми, който ме заряза преди Коледа. Седем месеца бяха предостатъчно да го опявам. Време беше да се покажа на света, а и да видя той какво ще ми покаже.

Та, сложих си къса пола, високите токове и тесен черен потник, който да очертава малките ми спортни цици, и излязох. Не нося сутиени. Ненавиждам ги. Адски ми стягат. Карат ме да се чувствам като вързано куче.

Минах да взема Ева от тях и паркирахме зад Фестивалния комплекс. Планът ни беше да се спуснем по задните улички до дискотеките на плажната алея. Едната уличка беше много тъмна и Ева я достраша да минем оттам. Помоли да заобиколим през другата, била по-светла.

Едва вървях по изкъртените тротоари.

Токовете ми потъваха между счупените плочки, а краката ми се огъваха като сламки над нафтова печка.

Слязохме на шосето. Вървяхме, подпрени една на друга, когато клаксон на кола изсвири зад гърба ни.

– Има тротоар бе момичета. Къде вървите по шосето? – провикна се някакъв. Обърнах се и муцуната му беше на милиметри от моята. Спря до нас колата си и излезе целият през прозореца.

– Какво си се разсвирил?! Изкара ни акъла! – изръмжах.

– Не се палѝ толкова, не исках да ви стресна. Ама що не си вървите по тротоарите, ами сте слезли на улицата?

– Щото тротоарите са изкъртени и с тия обувки мислиш ли, че мога да вървя там?

Ева ме стисна за ръката и изсумтя да не се разправям.

– Да ви закараме тогава? Щом не можете да вървите… Къде отивате? – пита другият, който седеше до шофьора.

– Ако можеше да се мине през Морската градина с кола и ние щяхме да го направим. Нямаше да вървим пеша я… – продължих да се заяждам.

– Много си кисела бе! Настроение ли нямаш? Дай ще ти го оправим… Ха-ха-ха – двамата мъже започнаха да се смеят. Ева ме задърпа и тръгнахме.

– Къде отивате? Не казахте… Да пием кафе, утре? – предложи шофьорът. Вървяхме бавно, а той караше наравно с нас и продължи да настоява: – Дай някакъв телефон! Искам утре да те видя.

– 0887 657423 – продиктувах измислени цифри.

– Не успях да го запомня. Чакай да го запиша!  – нахалникът изкара телефона си и помоли:  – Повторѝ!

– Няма какво да те чакам. Няма да се женя за тебе. Който чул, чул! Не повтарям – направих се на важна.

 Ева, пребледняла от притеснение, ме дърпаше за ръката и забързваше темпото. Не можех да бягам с тия токове…

С малки крачки се придвижвахме надолу, когато изведнъж, нахалникът ме хвана през кръста и ме вдигна във въздуха.  

– Пусни ме бе! Какво искаш?! – крещях. Ева го налагаше с чантата си и викаше за помощ.

– Спокойно! Няма да те отвличам. – той ме пусна на земята, но още ме държеше в напомпаните си ръце. – Дай ми само телефона си, да пием кафе някой ден!

– Кафе не пия. – отрязах го и се опитах да се отскубна.

– Сок тогава – не се отказваше той. – Казвай телефона, иначе ще стоим тука цяла вечер! – засмя се. – Няма да те пусна.

Продиктувах истинския си номер. Той ме набра, увери се, че не съм го излъгала и ме пусна. Приятелят му в колата се смееше с глас, а Ева гледаше като гръмната.

– Пламен се казвам. Запишѝ ме! Утре като ти звънна да знаеш кой ти се обажда. – нареди нахалникът, качи се в С-класата си и замина.

С Ева слязохме до дискотеките най-накрая. Влязохме в Екстраваганца. Обаче на мен не ми беше весело. Не знам защо. Мислех за случката на улицата. Чудех се тоя дали ще ми звънне. Стана ми някак интересно. Хем исках да ме потърси, хем ме беше страх.

Пламен звънна още на другия ден. Предложи да ме заведе на вечеря.

Закара ме в ресторант в Балчик. Противно на очакванията ми, че ще е простак, се оказа доста интелигентен мъж.

– Май не си много приказлива? – подмяташе от време на време той и продължаваше да ми разказва за разни битки. След това мина на география – в коя държава бил, какво работил. Знаеше четири езика,  два от които бил научил по затворите в Германия и Унгария. Лежал за измами.

Противоречив образ беше. Интелигентен затворник, полиглот, историк.

Постоянно ми задаваше някакви въпроси – уловки, сигурно, за да ме тества. Каза, че му било важно жената да е умна. Не обичал силиконки и кухи лейки.

На края на вечерта обаче, дойде ред и на моят тест. Ако го преминеше успешно, можех да изляза и на втора среща. Чудех се дали Пламен ще плати сметката, или ще ме чака да извадя пари, докато се правя, че си търся портмонето, в малката чанта.

И да, за моя радост, той издържа теста.

Дори не ми позволи да докосна портмонето си.

Знанията му по история и всичките езици, които говореше, плюс това, че плати сметката, му осигуриха втора среща.

След два дни ме заведе на кино.

Последваха няколко обяда, разходки и вечери…

Излизахме от месец, а ми се струваше, че го познавам поне от година.

Една събота ме заведе на басейн в хотел на „Златните“.

Предложи да останем там да спим.

– Няма да те изнасиля – побърза да уточни, видял красноречивия ми поглед. – Само ще си приказваме и ще спим.

След басейна, вечеряхме и после се качихме в апартамент на последния етаж на хотела. Гледката беше вдъхновяваща.

Приказвахме си до сутринта. Пламен беше неизчерпаем извор на знания. Можех да го слушам с часове. Нямаше тема, на която да не може да говори.

Заспали сме в ранната утрин. Когато се събудих, го нямаше до мен.

Звъннах на телефона му, не вдигна. Върна се след двайсетина минути.

Не даде обяснение къде е бил и защо не ми е вдигнал.

– Да слизаме към града, а? – интонацията, с която ме попита, показа желанието му да си тръгваме. Не възроптах.

По пътя до Варна мълчахме. Някой му звънна по телефона, той се подвоуми дали да вдигне, после прие обаждането:

– Кажи! Не. Изчакай ме! Сега се прибирам.

По физиономията му разбрах, че явно има някакъв проблем. Но какъв и с кого, не знаех.

Пламен ме остави пред вкъщи. Не каза нищо.

Не ми стана приятно.

Усетих се, че бях започнала да хлътвам и той ми ставаше все по-интересен. Щом странното му поведение ме напрегна, очевидно не ми беше безразличен.

Два дни не ми звънна. Хванах се, че мисля за него и че си гледам телефона постоянно.

Сама не можех да си обясня с какво чак толкова ме заинтригува, но исках да го видя отново.

Една вечер, докато хапвахме с Ева, телефонът ми звънна.

Видях името му на дисплея и се чудех дали да му вдигам изобщо.

– Да.

– Искам да се видим. – заяви Пламен.

– Не мога.

– Защо? – попита ме учудено. Сигурно си мислеше, че ще хукна веднага.

– Вечерям с приятелки.

– Утре тогава?

– И утре не мога.

– Защо?

– Защото съм заета. – продължих да се правя на важна.

– Гледай да се освободиш за малко поне, иначе ще дойда във вас – прозвуча някак заплашително. Аз не казах нищо и затворих.

На другия ден Пламен ми звъня няколко пъти. Аз не вдигнах. Написа ми съобщение, че в седем щял да ме чака пред нас.

Мислех нарочно да не се прибирам, за да виси и да си чака, но човечността в мен проговори и се прибрах. Само че в осем.

Колата му беше пред входа ми и беше запалена. Не знам дали се канеше да тръгва, или си стоеше със запален двигател.

– Качи се! – извика Пламен през отворения прозорец.

– Слушам шефе – казах иронично и се качих. Той тръгна. – Кажи! Какво искаш?

– Теб искам. – обяви директно.

– Не може.

– Защо?

– Защото не ми хареса поведението ти последния път – въздишах. – Накъде караш?

– Имах проблеми.

– И мен какво ме интересува? И аз имам, ама не се държа така с теб.

– Как?

– Ами как? Предния път ме заряза в хотела… Не вдигаше, после мълчеше, прибра ме и изчезна. Аз да не съм някой парцал, да се отнасяш така с мен?

– В процес на развод съм и е малко проблематично. – ме застреля с обяснение Пламен.

– Това не ме интересува. То си е твоя работа.

– Интересува те, ако искаш да продължаваме да се виждаме.

– И защо да ме интересува? Аз няма да се женя за тебе… Аз просто излизам, защото ми беше интересен и приятен. Семейните ти истории не ме вълнуват .

– Вече не съм ли ти приятен?

– Не.

– Стига бе, Ина! В проблематичен период ме уцели, просто. Тежък развод… Детето не иска да заминава с жена ми, тя пък не иска да ми го оставя…

– Не ме интересува! Не ми обяснявай!

Стигнахме до буната и Пламен спря колата. Каза, че морето го успокоявало.

 Започна да разказа за проблемите си. Сподели ми, че от година се влачел по съдилища, защото жена му не му давала развод. Имала претенции към жилището и парите му. Правела проблеми и за детето. Не искал да ме натоварва с грижите си, а и се страхувал да ми каже, че още се води женен, за да не го зарежа.

– Вече обаче се чувствам длъжен да ти обясня, понеже проблемите ми рефлектират и върху теб. – наведе се да ме целуне. Аз не се дръпнах.

Мълчахме може би час.

– Искам да те помоля за нещо голямо – наруши тишината той.

– Какво?

– Остани с мен!

Знаех, че той имаше нужда да бъда до него. Никой не искаше да бъде сам в проблемите си. Когато имаш някого, много по-лесно преминаваш през тях.

Знаех, че ме използва.

Въпреки всичко, останах. Изстрадах делата, развода му, скандалите, запора. Изтърпях лошото му настроение, дългите разговори с адвоката му, загубата на не малко пари, крясъците на жена му и на роднините им.

Останах не защото така трябваше, а защото така поисках.

И съм до него, вече пет години.

Ако някой ми беше казал, че онази гореща, юлска вечер, ще мина по тясната, тъмна уличка и там ще срещна мъжа, в който ще се влюбя и с който ще живея, нямаше да му повярвам.

Късмет ли се нарича?!

Чиста случайност?!

Или пък съдба?!

Познавам те

– Вече те познавам перфектно – ми каза Борис след поредния страстен секс. – Виждал съм те гола. Знам, че обичаш да те любят, а не да те чукат. Знам, че полудяваш, когато те целувам долу. Знам, че не можеш да свършиш без пръсти. Знам, че не даваш да ти смучат зърната, а харесваш да ти целуват гърдите. Обичаш мокрото целуване.
Виждал съм малката бенка на гърдата ти и голямата на венерения хълм.
Знам физиономията ти, когато свършваш клиторно, и тази, когато свършваш вагинално.
Знам, че предпочиташ да си с вързана коса, докато ми правиш свирка, въпреки че аз те харесвам повече с пусната. Обичам косата ти да докосва тялото ми.
Знам как потрепваш щом прокарам ръка през нея.
Познавам всяка част от тялото ти. Познавам те изцяло.
– Да, виждал си ме гола… Знаеш къде са бенките ми, как настръхват зърната ми, знаеш изражението ми, когато получавам оргазъм… Познаваш перфектно тялото ми, но не знаеш какво е в душата ми. Не знаеш какво обичам да ям, на какво се смея, кога плача, дали харесвам шоколад, или предпочитам бургер. Не знаеш, че обичам червено вино и мразя бяло. Не знаеш как изглеждам, когато съм ядосана, нито когато съм радостна. Нямаш представа за какво мечтая.
Виждал си ме гола, вярно е. Познаваш перфектно тялото ми, но не и душата ми. Нея никога не си я виждал съблечена.
Тялото ми…
Него всеки може да го види, но вътре в мен не всеки е надниквал.