Избарах се и излязох с една приятелка. Лято е. Не можех повече да страдам по бившия ми, който ме заряза преди Коледа. Седем месеца бяха предостатъчно да го опявам. Време беше да се покажа на света, а и да видя той какво ще ми покаже.
Та, сложих си къса пола, високите токове и тесен черен потник, който да очертава малките ми спортни цици, и излязох. Не нося сутиени. Ненавиждам ги. Адски ми стягат. Карат ме да се чувствам като вързано куче.
Минах да взема Ева от тях и паркирахме зад Фестивалния комплекс. Планът ни беше да се спуснем по задните улички до дискотеките на плажната алея. Едната уличка беше много тъмна и Ева я достраша да минем оттам. Помоли да заобиколим през другата, била по-светла.
Едва вървях по изкъртените тротоари.
Токовете ми потъваха между счупените плочки, а краката ми се огъваха като сламки над нафтова печка.
Слязохме на шосето. Вървяхме, подпрени една на друга, когато клаксон на кола изсвири зад гърба ни.
– Има тротоар бе момичета. Къде вървите по шосето? – провикна се някакъв. Обърнах се и муцуната му беше на милиметри от моята. Спря до нас колата си и излезе целият през прозореца.
– Какво си се разсвирил?! Изкара ни акъла! – изръмжах.
– Не се палѝ толкова, не исках да ви стресна. Ама що не си вървите по тротоарите, ами сте слезли на улицата?
– Щото тротоарите са изкъртени и с тия обувки мислиш ли, че мога да вървя там?
Ева ме стисна за ръката и изсумтя да не се разправям.
– Да ви закараме тогава? Щом не можете да вървите… Къде отивате? – пита другият, който седеше до шофьора.
– Ако можеше да се мине през Морската градина с кола и ние щяхме да го направим. Нямаше да вървим пеша я… – продължих да се заяждам.
– Много си кисела бе! Настроение ли нямаш? Дай ще ти го оправим… Ха-ха-ха – двамата мъже започнаха да се смеят. Ева ме задърпа и тръгнахме.
– Къде отивате? Не казахте… Да пием кафе, утре? – предложи шофьорът. Вървяхме бавно, а той караше наравно с нас и продължи да настоява: – Дай някакъв телефон! Искам утре да те видя.
– 0887 657423 – продиктувах измислени цифри.
– Не успях да го запомня. Чакай да го запиша! – нахалникът изкара телефона си и помоли: – Повторѝ!
– Няма какво да те чакам. Няма да се женя за тебе. Който чул, чул! Не повтарям – направих се на важна.
Ева, пребледняла от притеснение, ме дърпаше за ръката и забързваше темпото. Не можех да бягам с тия токове…
С малки крачки се придвижвахме надолу, когато изведнъж, нахалникът ме хвана през кръста и ме вдигна във въздуха.
– Пусни ме бе! Какво искаш?! – крещях. Ева го налагаше с чантата си и викаше за помощ.
– Спокойно! Няма да те отвличам. – той ме пусна на земята, но още ме държеше в напомпаните си ръце. – Дай ми само телефона си, да пием кафе някой ден!
– Кафе не пия. – отрязах го и се опитах да се отскубна.
– Сок тогава – не се отказваше той. – Казвай телефона, иначе ще стоим тука цяла вечер! – засмя се. – Няма да те пусна.
Продиктувах истинския си номер. Той ме набра, увери се, че не съм го излъгала и ме пусна. Приятелят му в колата се смееше с глас, а Ева гледаше като гръмната.
– Пламен се казвам. Запишѝ ме! Утре като ти звънна да знаеш кой ти се обажда. – нареди нахалникът, качи се в С-класата си и замина.
С Ева слязохме до дискотеките най-накрая. Влязохме в Екстраваганца. Обаче на мен не ми беше весело. Не знам защо. Мислех за случката на улицата. Чудех се тоя дали ще ми звънне. Стана ми някак интересно. Хем исках да ме потърси, хем ме беше страх.
Пламен звънна още на другия ден. Предложи да ме заведе на вечеря.
Закара ме в ресторант в Балчик. Противно на очакванията ми, че ще е простак, се оказа доста интелигентен мъж.
– Май не си много приказлива? – подмяташе от време на време той и продължаваше да ми разказва за разни битки. След това мина на география – в коя държава бил, какво работил. Знаеше четири езика, два от които бил научил по затворите в Германия и Унгария. Лежал за измами.
Противоречив образ беше. Интелигентен затворник, полиглот, историк.
Постоянно ми задаваше някакви въпроси – уловки, сигурно, за да ме тества. Каза, че му било важно жената да е умна. Не обичал силиконки и кухи лейки.
На края на вечерта обаче, дойде ред и на моят тест. Ако го преминеше успешно, можех да изляза и на втора среща. Чудех се дали Пламен ще плати сметката, или ще ме чака да извадя пари, докато се правя, че си търся портмонето, в малката чанта.
И да, за моя радост, той издържа теста.
Дори не ми позволи да докосна портмонето си.
Знанията му по история и всичките езици, които говореше, плюс това, че плати сметката, му осигуриха втора среща.
След два дни ме заведе на кино.
Последваха няколко обяда, разходки и вечери…
Излизахме от месец, а ми се струваше, че го познавам поне от година.
Една събота ме заведе на басейн в хотел на „Златните“.
Предложи да останем там да спим.
– Няма да те изнасиля – побърза да уточни, видял красноречивия ми поглед. – Само ще си приказваме и ще спим.
След басейна, вечеряхме и после се качихме в апартамент на последния етаж на хотела. Гледката беше вдъхновяваща.
Приказвахме си до сутринта. Пламен беше неизчерпаем извор на знания. Можех да го слушам с часове. Нямаше тема, на която да не може да говори.
Заспали сме в ранната утрин. Когато се събудих, го нямаше до мен.
Звъннах на телефона му, не вдигна. Върна се след двайсетина минути.
Не даде обяснение къде е бил и защо не ми е вдигнал.
– Да слизаме към града, а? – интонацията, с която ме попита, показа желанието му да си тръгваме. Не възроптах.
По пътя до Варна мълчахме. Някой му звънна по телефона, той се подвоуми дали да вдигне, после прие обаждането:
– Кажи! Не. Изчакай ме! Сега се прибирам.
По физиономията му разбрах, че явно има някакъв проблем. Но какъв и с кого, не знаех.
Пламен ме остави пред вкъщи. Не каза нищо.
Не ми стана приятно.
Усетих се, че бях започнала да хлътвам и той ми ставаше все по-интересен. Щом странното му поведение ме напрегна, очевидно не ми беше безразличен.
Два дни не ми звънна. Хванах се, че мисля за него и че си гледам телефона постоянно.
Сама не можех да си обясня с какво чак толкова ме заинтригува, но исках да го видя отново.
Една вечер, докато хапвахме с Ева, телефонът ми звънна.
Видях името му на дисплея и се чудех дали да му вдигам изобщо.
– Да.
– Искам да се видим. – заяви Пламен.
– Не мога.
– Защо? – попита ме учудено. Сигурно си мислеше, че ще хукна веднага.
– Вечерям с приятелки.
– Утре тогава?
– И утре не мога.
– Защо?
– Защото съм заета. – продължих да се правя на важна.
– Гледай да се освободиш за малко поне, иначе ще дойда във вас – прозвуча някак заплашително. Аз не казах нищо и затворих.
На другия ден Пламен ми звъня няколко пъти. Аз не вдигнах. Написа ми съобщение, че в седем щял да ме чака пред нас.
Мислех нарочно да не се прибирам, за да виси и да си чака, но човечността в мен проговори и се прибрах. Само че в осем.
Колата му беше пред входа ми и беше запалена. Не знам дали се канеше да тръгва, или си стоеше със запален двигател.
– Качи се! – извика Пламен през отворения прозорец.
– Слушам шефе – казах иронично и се качих. Той тръгна. – Кажи! Какво искаш?
– Теб искам. – обяви директно.
– Не може.
– Защо?
– Защото не ми хареса поведението ти последния път – въздишах. – Накъде караш?
– Имах проблеми.
– И мен какво ме интересува? И аз имам, ама не се държа така с теб.
– Как?
– Ами как? Предния път ме заряза в хотела… Не вдигаше, после мълчеше, прибра ме и изчезна. Аз да не съм някой парцал, да се отнасяш така с мен?
– В процес на развод съм и е малко проблематично. – ме застреля с обяснение Пламен.
– Това не ме интересува. То си е твоя работа.
– Интересува те, ако искаш да продължаваме да се виждаме.
– И защо да ме интересува? Аз няма да се женя за тебе… Аз просто излизам, защото ми беше интересен и приятен. Семейните ти истории не ме вълнуват .
– Вече не съм ли ти приятен?
– Не.
– Стига бе, Ина! В проблематичен период ме уцели, просто. Тежък развод… Детето не иска да заминава с жена ми, тя пък не иска да ми го оставя…
– Не ме интересува! Не ми обяснявай!
Стигнахме до буната и Пламен спря колата. Каза, че морето го успокоявало.
Започна да разказа за проблемите си. Сподели ми, че от година се влачел по съдилища, защото жена му не му давала развод. Имала претенции към жилището и парите му. Правела проблеми и за детето. Не искал да ме натоварва с грижите си, а и се страхувал да ми каже, че още се води женен, за да не го зарежа.
– Вече обаче се чувствам длъжен да ти обясня, понеже проблемите ми рефлектират и върху теб. – наведе се да ме целуне. Аз не се дръпнах.
Мълчахме може би час.
– Искам да те помоля за нещо голямо – наруши тишината той.
– Какво?
– Остани с мен!
Знаех, че той имаше нужда да бъда до него. Никой не искаше да бъде сам в проблемите си. Когато имаш някого, много по-лесно преминаваш през тях.
Знаех, че ме използва.
Въпреки всичко, останах. Изстрадах делата, развода му, скандалите, запора. Изтърпях лошото му настроение, дългите разговори с адвоката му, загубата на не малко пари, крясъците на жена му и на роднините им.
Останах не защото така трябваше, а защото така поисках.
И съм до него, вече пет години.
Ако някой ми беше казал, че онази гореща, юлска вечер, ще мина по тясната, тъмна уличка и там ще срещна мъжа, в който ще се влюбя и с който ще живея, нямаше да му повярвам.
Късмет ли се нарича?!
Чиста случайност?!
Или пък съдба?!
