РАЗКАЖИ МИ

Тя излезе и блъсна вратата след себе си. Докато Мартин обуваше панталона си и се чудеше дали да тръгне след нея, Жана вече слизаше с асансьора надолу.

Излезе от хотела, бясна. Две години беше мълчала и търпяла  условията му. Беше се съгласявала с всичко.

Съобразяваше се с жена му, с децата, с работата му, със семейните им празници.

Но вече нямаше да търпи.

-Жана! Чакай!- Крещеше след нея Мартин, докато тя вървеше към паркинга на хотела.- Остани!

Жана спря.

-Колко още?- Пита го с надежда, той да ѝ каже да остане завинаги. Колкото и да се правеше на силна, тя се надяваше Мартин да я върне в играта. И този път не само с думи, а с действия.

Да се разведе, да заживее с нея, да бъде само неин и да не се крият повече по хотелите. – Не мога повече да се унижавам. Не мога.

– Остани!- Мартин я хвана за ръката и я дръпна към себе си. После я гушна. Жана се почувства окрилена. След това нейно експанзивно тръгване от хотела, може би той най- накрая беше осъзнал, че я губи и беше готов на всичко, за да си я върне. Може би вече наистина щеше да остави жена си и да заживее с нея. Най- накрая мечтата ѝ щеше да се сбъдне- да изкарат на светло връзката си.

– Ако наистина ме искаш, ще остана.- Предаде се на чувствата Жана.

– Остани, поне още пет минути!

 

 

* Разказът е писан, така че да отговаря на две условия- да е на тема „Още пет минути“ и да е до 250 думи.

Събота вечер. Планет клуб.

Аз, Ренито и Теодора. Не бяхме излизали от 3-4 месеца. Бях започнала нова работа и не ми беше до барове и дискотеки. Концентрирах цялата си енергия в работата.

Но, за да не изпуша рязко, реших да взема превантивни мерки като изляза.

Та, така се озовахме в Планет.

Двете ми приятелки имаха нужда да се напият, а аз имах нужда да потанцувам. Всеки разпускаше по различен начин.

Музиката беше хубава, което беше важно. Не можех да танцувам на музика, която не харесвам.

Беше хубава, но малко силничка. Дали защото бяхме близо до колоната, или защото бях отвикнала да излизам?! А дали не защото вече остарявах?!

Преди и колоната да беше зад гърба ми, и баса да ме удряше в гърдите, нямах проблем. Не ми пречеше. Сега обаче малко ми беше некомфортно.

Танцувахме си ние, обсъждахме хората около нас, доколкото силната музика позволяваше и се смеехме на едната танцьорка, която беше извън всякакъв ритъм. Обаче пък имаше силиконови устни. Не, силиконови, а хилоронови де. Това беше по- важно от всичко друго. Кой ти гледаше ритъма, устните бяха важни.

Докато обсъждахме този- онзи, компания от няколко мъже се настани до нас.

Познавахме се. От заведенията. Засичахме се в барове разни преди, когато излизахме по- често. С двама от тях дори бяхме си приказвали няколко пъти.

Бяха на видима възраст между 40-50 години. Женени, с деца, разбира се.

Нормално. Щеше да е чудно да са ергени на тази възраст.

Всяка събота правеха тур по дискотеките, по мъжки, за да разпуснат, след напрегната работна седмица. Така беше оправдал излизанията им, единият, с който бях приказвала.

Не знам колко се напрягаха от работата си, но знам че се напрягаха вкъщи и наистина имаха нужда да разпуснат. От жените си.

Бяха с дълги бракове. Беше им доскучало, да не кажа, че си бяха и омръзнали.

Пак нормално.

Хората си омръзват като живеят дълго заедно. Не писан закон.

Малко са семействата, които остават влюбени един в друг, след дълго съжителство.

Че и тези мъже, не правеха изключение.

Дълги бракове, деца, грижи, битовизми…Имаха нужда поне от една събота вечер, в която да разпуснат.

Пиеха, заговаряха мацки разни.

И тъй като аз бях разговаряла с двама от тях, бях учудена, че този, с който дори не бяхме разменяли погледи, реши да ме заговори.

Започна с клише, че „съм много интересна”. Как разбра като никога не беше приказвал с мен?!

Атакува ме с лични въпроси и търсеше бързи отговори.

Чакай, чакай, младежо!

Не мога да говоря за живота си с някой, който не познавам. Беше дързък. Поиска телефона ми. Каза, че искал да си говорим.

Беше луд ако си мислеше, че ще му го дам.

Пита ме дали обичам да ходя на палатки.

Ужас! Палатки…

Представи се като Красимир. Не каза нищо за себе си, а искаше да знае всичко за мен.

Понеже не му дадох телефона си, поиска фейсбука ми.

Цяла вечер ме врънка да му дам някакви координати.

Накрая се пречупих и дадох служебния си имейл.

Още на другия ден ми беше писал. Не му отговорих.

Имах тежка работна седмица, нямах време и енергия да се занимавам с излишни неща.

Събота отново реших, че искам да танцувам, за да се освободя от стреса, който бях събрала. Танците са вид медитация.

Този път отидохме в „Хоризонт”.

Отново се засякохме с „младежите”. Не беше прецедент, те нали си бяха редовни по баровете.

Докато ме видя, Красимир дойде на нашата маса.

Пак поиска телефона ми. Казах, че не виждам причина да му го давам. Той се опита да ме убеди, че причини имало. Дори няколко. Вкара някакви доводи, но те издишаха и не му се получи.

Беше женен, с две деца. Страхотен мотив, да му дам телефона си, нали?!.

Нямах нужда от неприятности. Имах нужда от забавления.

Неговата причина беше ясна. Да избяга от скуката, да разнообрази ежедневието си, да се посмее на нови шеги. Тези на жена му, вече не му бяха интересни.

И тя отдавна не му се радваше на историите. Дори я дразнеха.

Много причини имаше той, да ми иска телефона. Но аз нямах нито една, да му го дам.

Да бъда билет за забавна програма?! Не ме устройваше.

Красимир обаче беше доста упорит. Настояваше да му кажа номера си.

Аз обаче не се огъвах.

Дадох му да се разбере, че няма да получи телефона ми и че не желая да имаме нещо повече от дискотечни отношения.

– Развеждам се!- Ми каза днес той, докато ядяхме спагети в пицарията до нас.

– Да бе!- Реагирах невярващо аз. И нормално да не вярвах. Чувах го за 99-и път през последните 2 години.

– Развеждам се. Решил съм. Не мога да я понасям. Не ми се прибира повече при нея. С тебе искам да живея.

– И аз искам да ти кажа нещо. – Усмихнах се мазно.- Зарязвам те. Не мога повече да те чакам.- Той ме погледна учудено. Недоумяваше.

– Аз ти казвам, че се развеждам, ти ми казваш, че ме зарязваш. Луда ли си?!

-Бях луда две години. Вече се излекувах. Две години слушам как не можеш да я понасяш, как не ти се прибира там, как ще се разведеш, как искаш с мен да живееш….Две години си мълча и чакам. Коледите, Новите години, рождения й ден, твоя рожден ден, рождения ден на едното дете, на другото, на бебето… Семейните ви почивки. Вторият ви шанс. Не мога повече. Търпението ми свърши. Не ти вярвам за нищо. Ти не си мъж! Ти си страхливец! Само говориш. Нищо не правиш. Стой си там при децата и жената и не ме занимавай! Писна ми да ме криеш в кварталните пицарии. Писна ми да се завираме у нас, щото някой да не ни види. Писна ми да не можем да излезем извън града за повече от един ден, щото трябва да си постоянно на тяхно разположение. Писна ми да тръгваш от вкъщи, точно, когато ни е най- хубаво, защото си на родителска среща. Писна ми! Разбираш ли?!-  Крещях.

– Чакай бе, Светлозара! Развеждам се. Какво ти става?! Не се ли радваш?!- Той продължаваше да не разбира какво му казвам.

– Развеждай се! Не ме интересува- станах и излязох от заведението. Сервитьорите чуха достатъчно. Нямаше нужда да се излагам повече.  Те и без това знаеха какви са отношенията ни с Бранимир. Не падаха от небето. Две години се крихме в тая пицария. Хората си мислят, че другите не забелязват, но от страни най- добре се вижда. Когато две години сервираш на една двойка, винаги можеш да познаеш семейство ли са, любовници ли са, брат и сестра ли са, бизнес партньори или баща и дъщеря.

И на нас ни личеше от километри.

Тръгнах нагоре по улицата, Бранимир не успяваше да ме догони. Наистина не разбираше поведението ми. И беше нормално. Две години мълчах. Съгласявах се. Съобразявах се. Кротувах си. Примирявах се. Той нямаше как да предположи, че ще поискам да се разделим. По нищо не показвах, че търпението ми е на привършване. Обаче от две седмици не можех да спя. Мислех, премислях, изчислявах и реших, че за мен е по- здравословно да го оставя. Тъй като не веднъж бях чувала, че ще се разведе, че ще остане при мен да спи, че „утре” зарязва всичко…Не можех повече да чакам. Само аз си знам какво ми коства тази връзка. Въпреки че той твърди, че на него му е по- трудно, той си се прибираше при жената и децата, а аз оставах всяка вечер сама.

Заспивах сама. Събуждах сама. Закусвах сама. Разхождах се сама. Всичко сама. Или с приятелки, които ми запълваха времето. А той, с пълната къща. Семейно хапват палачинки. Семейно ходят на почивка. Семейно отварят подаръците. Семейно- по ресторанти.

Много тясно, семейно обвързани са.

И няма как да е друго.

Бранимир е с жена си от 25 години. От девети клас. Той й е първият, тя на него- втората. Никога не й е изневерявал. Никога. През всичките тия години, не си е позволявал да поглежда друга.

Но и как да си го е мислил, след като той е бил затворен в собствения им буркан.

Натъпкани като дебели, месести камби, консервирани с оцет. Ама истински. Не като сегашният- ментак, с който туршиите се развалят веднага. А с онзи истинският оцет, който консервира за дълго. И няма разваляне.

Освен ако едната камба не започне да се надига нагоре, защото вече и е тясно в буркана и тръгне към капачката, за да излезе. Иска да бъде консумирана. И бута капачката, буркана фъска, и всичко се разваля. Двете камби не могат да са вече заедно.

Така стана и с него.

Един ден решава, че му е дотегнало от семейния живот и ще скъса синджира. Излиза (за първи път от 25 години) по мъжки. В ресторанта, в който се черпят с приятели, по чиста случайност, се оказвам и аз с моята компания.

Бранимир ме забелязва, удря две уискита за смелост и идва да ме заговори. От там двете ни компании продължават в култова дискотека, в която той никога не е стъпвал и дори не си е мислил, че някога ще посети. Така до 6 часа сутринта.

Изпраща ме до нас. Целува ме пред вратата. Един път е излязъл по мъжки, иска да вземе всичко, каквото може- алкохол, емоции, целувки…

Не се дърпам. Целувам го и аз.

– Кога ще те видя пак? Дай ми телефон някакъв!- Още по- смело атакува.

– Женен ли си?- Питам директно. Той учуден ококорва големите си сини очи и заекващо ми отговаря.

– Вчера се разведох. Затова се черпехме с момчетата.- А те момчетата- от 40 нагоре. Но явно се имат за млади. Усмихвам се.

– Ако ти кажа номера си, ще го запомниш ли в това състояние? Доста си пил…- Бранимир вади телефона си и записа номера ми. Наименува ме Светльо.

– Защо ме записваш с мъжко име? Нали си разведен?

– За по- сигурно…- отговаря той вяло и тръгва към улицата да си хваща такси. Става ми ясно, че не са му чисти отношенията. Не съм просто момиче.

Ето пак. Стяга ме сърцето. Започва да думка, сякаш иска да излезе от тялото ми. Ръцете ми изтръпват. Езикът ми се подува. Студена пот ме залива. Вие ми се свят. Задушавам се. Краката ми омекват. Олеквам. Потъвам. Умирам.

– Момиче, добре ли си? Дишай! Дишай!-  Усещам как някой ми бие шамари. После ми става адски студено. Замъглено ми е. Но явно започвам да идвам на себе си. Виждам размазано. Над мен виси жена. С бяла престилка е.- Добре ли си вече бе? Кажи нещо!- Продължава да вика тя.

– Мхм- изсумтях. Но явно толкова тихо, че никой не ме чува. Жената продължава да ми бие шамари и да ми се кара.

– Как може бе?! Младо момиче…за трети път идваш тая седмица.- Дай ръката да ти измерим кръвното! 140 на 100. Ами не е нормално! – Вече започвам да виждам по- ясно. С къса, къдрава коса е. Около 50 годишна.- Страх ме е да ти бия диазепам. Гледай, 40 кила си! Ще спиш цял ден ако пак ти го сложим.

– Добре съм. – Успявам вече по- категорично да кажа.

– Добре си…. Какво ти е добрето?! За трети път тая седмица те води някой тука. И трите пъти положението е едно и също. –Аз я поглеждам въпросително.- Не е инфаркт, спокойно! Имаш панически атаки. За психиатър си. Искаш ли да те изпратим да те видят?- Ме пита леличката с бялата престилка. Говори ми високо. Ядосана е.

– Ще се оправя. Няма нужда.- Настоявам да си ходя.

– Отивай си! Но вземи мерки! Трябва да отидеш на психиатър. Може да се влошиш.

– Колко още?- Промърморвам на себе си. Тя явно ме е чула, защото още по- ядосано ми говори.

– Може и по- зле да станеш. Сега те водят в спешния, утре да не стане така, че да не могат и да те доведат.- Не разбирам думите и.

– Кой ме доведе?- Питам я.- Аз бях в мола, усетих, че ми става лошо и от там не помня нищо. Бях сама.

– Някакво момиче те докара. Чака пред кабинета. Каза, че ще те закара до вас. – Ставам от твърдата кушетка, взимам си якето, чантата и тръгвам към вратата. Жената ме спира и ми помага да се облека. Успявам да прочета табелката, закачена на бялата и престилка- Д-р Русенова.

– Благодаря, че ме спасихте за трети път доктор Русенова!

– Това ми е работата. Как все на мои дежурства пък припадаш бе?! – С леко ироничен и едновременно шеговит тон ми казва и ме потупва по рамото. – Дано повече не си видим- намига ми и затваря вратата зад гърба ми. Пред кабинета е седнало момиче, долу- горе на моята възраст, облечена цялата в Адидас. Щом виждам марката, значи вече съм значително по-добре.

– Добре ли си?- ме пита Адидаската.

– Да- гледам я учудено.

– Аз те докарах. Припадна в магазина, докато гледаше маратонки.- Започна да ми обяснява.

–  Да, сетих се –смотолевих.- Благодаря, че ме доведе в спешния. Но нямаше нужда. Не ми става за първи път.

–  Но ти пребледня, вдърви се и припадна. Уплашихме се. – По лицето на момичето още се четеше ужас. – Изкара ни акъла. За първи път някой припада пред мен. Помислих, че умираш.

– От три години умирам всеки ден. В началото идвах в спешния или виках линейка, но после спрях. Защото знам, че няма да умра. Или поне, не още. Това е паник атака. Понякога минава за няколко минути, понякога за часове. Или пък така ми се струва. Като ме хване, губя представа за времето. – Тръгнахме с моята спасителка към такситата. Минах да я оставя в мола и после се прибрах. Легнах си. Бях парцал. Винаги след такава атака, олеквах. Оставах без сили. И физически, и психически. Трябваше да се наспя.

На другия ден купих кутия бонбони и една орхидея, и отидох да ги занеса на момичето. Нямаше я. Почивала. Казах на колежките и да отворят бонбоните и да се почерпят за мое здраве. Знам, че им бях изкара акъла. Ако не си виждал някой да припада и това се случи пред очите ти, няма как да не се стреснеш.

То аз дето припадах през ден, още се плашех. Всеки път мисля, че това е краят и умирам. Чувството е много странно. Сякаш душата напуска тялото ти. Не може да се обясни. И не пожелавам на никого да го изпита.

„Колкото и психиатри да обиколиш, колкото и антидепресанти да изпиеш, не отстраниш ли причинителя на паник атаките, не можеш да си помогнеш. Ако ще, всеки ден да ходиш на терапия- групова или индивидуална…Ако ще, всеки ден да ходиш на холотропно дишане, на медитация, на йога….. Не премахнеш ли дразнителя…не очаквай спокоен живот.”- ми каза на едно от посещенията ми психиатъра.

А друг от терапевтите, през които минах през последните три години ми каза така: „За да спрат атаките, за да престане тревожността, човек трябва да направи кардинална промяна. Ще напусне работа ли, ще се разведе ли, ще смени града ли…. държавата ако щеш….Но трябва кардинално да се действа. Да се премахне проблема из основи, момиче. Най- трудно се работи с хора, при които дразнителя не е ясен. Понякога причината за тия атаки е дълбоко скрита и трябва време и постоянни сеанси с професионалист, докато напипа проблема. Но при теб, причинителя е ясен и трябва да го отстраниш. Само ти. Сама трябва да си помогнеш!”

Да, моят дразнител беше ясен.

Аз го знаех. И близките ми също го знаеха. Това беше мъжът, с който от 7 години имах връзка.  Паник- атаките ми започнаха преди три. Според терапевта ми, даже бяха доста закъснели. Беше учуден как не са ме тръшнали по- рано.  При връзка с такъв човек можело вече да лежа в психиатрията.

А като се сетя как започна всичко… Колко беше влюбен в началото. Как от цялата дискотека в Слънчев бряг, от всички красиви момичета, хареса мен. Как направи всичко възможно да намери телефона ми. Как ми пишеше по 101 смс-а на ден, а аз не отговарях на нито един, защото знаех, че е опасно и рисковано. Но това, че мълчах, го надъхваше още повече и той не спираше да пише. Звънеше по всяко време на денонощието и въпреки че не вдигах, не се отказа. Цял месец не спираше да ме търси. Пишеше ми, че ще бъда негова, колкото и да се опитвам да се скрия.

Аз бях предупредена от мои приятелки кой е и с какво се занимава. И същите тези приятелки ми забраниха да вдигам и да отговарям на съобщенията му ако искам да се съхраня като човек. Ако искам да живея спокойно живота си. Ако искам да нямам проблеми.

Доста по- късно разбрах какво са имали предвид. Тогава просто ги послушах да не му отговарям и това е.

Но това не го спря. Не го отказа. Това мое мълчание, толкова го мотивира, че дори намери адреса ми във Варна.

Една събота получих смс :” Утре в 9 вечерта кацам във Варна. Ела ме вземи от летището, иначе ще дойда у вас!”

Аз разбира се не повярвах, че ще дойде от София до Варна, при положение, че цял месец не отговарям на никакви негови покани. Според мен той блъфираше. Според най- близката ми приятелка, беше напълно възможно да дойде. Тя предложи да отидем до летището и скрити някъде между хората да видим.

В събота в 8.30 двете с Теди цъфнахме на паркинга на терминал 1. Стояхме в Хюндая й и се чудехме дали тоя ще дойде. В 8.50 на дисплея на телефона ми излязоха шестте осмици. Звънеше без да спира. До откат. Аз отново не вдигнах. Получих смс: „ Току- що кацнах. Ако те няма отпред, идвам във вас. Чакай ме пред изхода! С КОЛАТА.”

Изтръпнах цялата. Изпотих се. Притесних се.

-Малеее Тедии! Какво ще правим?! Ами ако наистина сега е кацнал?! Да местим ли колата? Да ходим ли до изхода? Какво ще правим?!

– Ще преместя колата и ще го чакаме отпред. – Теди премести Хюндая точно пред вратата, откъдето излизаха пристигащите. Гледахме вторачено към плъзгащите стъкла. Между хората, дърпащи огромни куфари, забързано излязоха петима мъже в черни костюми. Еднаква височина, с еднакво телосложение, еднакви костюми, еднакво подстригани. Бяха като клонирани. Те вървяха към нас. С Теди се спогледахме и докато се чудим какво става, единият „черен” мъж, отвори задната врата на Хюндая, и той, и още двама влязоха в колата ни.

– Карай!- Каза някой от тях.- Карай!- Имах чувството, че съм в някакъв филм. Че не ми се случва на мен. Че е нереално. Теди с треперещи ръце завъртя ключа и колата потегли към изхода на летището.

– Здравей Владимира- каза същият глас. Не смеех да се обърна.- По принцип, етикета изисква, когато някой те поздрави, да го поздравиш и ти! И най- малкото да го погледнеш.-  Обърнах се и чак тогава видях, че отзад седят две охрани и между тях Велизар. Този същият, който ни плати сметката преди месец в дискотеката в Слънчев бряг и този същият, който повече от трийсет дни не се отказваше да ми звъни и пише.

– Здравей!- Отвърнах.

-Казах ли ти, че ще те намеря?! Нямаше нужда да се криеш толкова- ми каза с равен тон той.- Карай към хотел „Капитол”!- Заповяда на Теди.- Знаеш ли къде е?- Преди тя да успее да отговори, Велизар я изпревари.- Карай зад това черното Ауди!- Чак тогава видях, че пред нас има Ауди, цялото със затъмнени стъкла. Може би в него влязоха другите му горили?!- И защо се кри толкова?- Продължи с въпросите той.

– Не съм се крила, просто….

– Просто не искаше да общуваш с мен- прекъсна оправданията ми Велизар.- Предупредиха те да не се занимаваш с мен… Приятелките ти ти казаха да не ми вдигаш… Всичко ми е ясно – аз мълчах. Какво можех да кажа щом всичко му беше ясно.- Не съм толкова опасен, колкото са ме изкарали. Нали момчета?- Обърна се към охраните си. Те се засмяха. Не казаха нищо.

– Мен не ме е страх от тебе- реших да се направя на интересна.

– И правилно. Аз не съм страшен- Велизар се усмихна.

Черното Ауди спря пред хотела. Зад него спря и Теди.

– След час ще дойда да те взема. Достатъчно ли ти е да се оправиш- ме пита Велизар, преди да слезе от колата.

– Ами….- заекнах.

– Не си и помисляй да не ми вдигнеш! Никога повече! -Каза ми заплашително.

– Карай я към тях да се оправя, че няма време! Ще я водя на вечеря – обърна се към Теди със същият заповеднически тон. Той и горилите му слязоха от колата.

С Теодора стояхме като препикани и се чудехме истина ли е.

-Малее Владимиро, ко ще прайш?!? Тоя е луд. Вярно, дойде до Варна….- крещеше ентусиазирано тя, докато ме караше към вкъщи. Аз не можех да повярвам какво ми се случва. Все едно бях във филм. Един от най- известните софийски мафиоти си ме беше харесал и дойде до Варна, за да ме види. Нее, не беше истина. Не ми се случваше на мен….

 

 

Очаквайте продължение…….

 

 

На 32 години съм. Не омъжена. Не разведена. Нямаща още деца.

От много избиране, стигнах до тук. То на единия не се дадох, на другия кусури му намерих, за третия се колебаех и така…..

Останах стара мома.

Добре че няма ергенски данък, защото не мога да си позволя да го плащам и него. Май не споменах, че съм и безработна. От една година кандидатствам в джобса. Безрезултатно. Колкото св-та съм изпратила, толкова любовни есемеси общо не съм писала на всички мъже, с които съм била.

И няма, и няма. На едно интервю не ме извикаха даже. Може би автобиографията ми не им се струва надеждна- офис- сътрудник 5 месеца в строителна фирма, две години пауза. 7 месеца брокер в недвижими имоти. Отново пауза 2 години. 6 месеца- секретарка на един общински съветник, една година пауза. 6 месеца търговски сътрудник, три години пауза.

Може би не можеха да си обяснят защо не съм се задържала повече от 7 месеца на едно работно място или защо съм имала дълги паузи между работите.

Работодателите се страхуваха да не би да напусна на втория месец. А аз винаги, когато започнех нова работа, се страхувах да не би да се наложи да се задържа толкова много.

Истината беше, че се налагаше да работя, когато бях сама. Без мъж до себе си. В момента, в който го срещнех, напусках. И следваше творческа пауза. Или по- скоро любовна.

Той винаги ме спираше от работа и искаше да му се отдам изцяло. А аз никога нямах нищо против.

Но сега, нямаше кой да ме помоли да напусна работа. Нямаше мъж на хоризонта. И работа нямах. В по-страшно  положение не съм била за 32-те си години.

И мъж нямам, и работа нямам. Съответно и пари нямам. Останали са ми само някакви дребни от кашетата, дълбоко заровени в един чорап. А преди, чорапа беше пълен с пари. Спестени от тоз, от оня. Ама за една година без работа и без мъж…останаха само някакви мижави 600 лева.

Трябва спешно да си намеря мъж или работа. За предпочитане мъж.

И ето, сега натискам send и изпращам поредното св на емейла на някаква борса за строителни материали, и за пореден път ще остана разочарована, че няма да ми звъннат да ме напсуват даже.

За какво ли се хабя изобщо?! Нерви не ми останаха вече да чакам някой да ми звънне.

Я да се обадя аз, на мойте дружки и да направим една дискотечка, че да разпусна. Може да ми излезе късмета- да забия някой чичка, който ще ме извади от депресията.

Запазихме места за Хоризонт за петък вечер.

Барнах се с къса черна рокля и златен сандал на висок ток, и трийтес минути преди резервацията отидох да  взема мойте от къщята им.

Местата ни бяха на бара. Клуба пращеше от хора.  Не бях излизала от година по заведения и зяпах като не видяла- кой с какво е облечен, кой с кого е дошъл…

Имаше готини мъже, не е като да нямаше. Веднага фиксирах един красавец от другата страна на бара. Късо подстриган, тъмна кожа, светли очи, целият в мускули. Имаше огромни татуировки на ръцете. Приличаше на рецидивист. Не можех да откъсна очи от него. Той също ме фиксира. Зяпахме се така няколко минути и реших, че трябва да действам. Да поема инициативата. Аз да го сваля. Тръгнах към него и точно на две крачки разстояние от целта ми, се хлъзнах ли, огъна ми се тока на златния сандал ли…..какво стана…не разбрах. И се сгромолясах в краката му. Той започна да се смее с цяло гърло, а на мен ми се дорева от срам и от разочарование. Стоях пльосната на тревата и се чудех да стана ли, или да изпълзя между краката на хората, чак до моя бар. Една ръка от нищото ме хвана и за секунда ме вдигна от земята. Беше някакъв чичка. Побелял, добре сложен, модерен. Изглеждаше към 50 годишен.

– Благодаря за подадената ръка- казах засрамено.

– На всеки може да се случи да има нужда някой да му подаде ръка. Просто днес си ти.- Отговори ми философски той. Само ако знаеше колко голяма нужда имах някой да ми подаде не ръка, а две ръце.

– Да, прав сте. Благодаря отново- смутолевих и се обърнах, за да си отида на мястото.

– Да ви почерпя нещо?- Попита чичака.- Сама ли сте?

– Не, не. С приятелки.- Врътнах късата си рокля и тръгнах към дружките ми. След две минути спасителят ми дойде. Явно беше проследил къде отивам.

– Здравейте момичета- каза на всички ни- Аз съм Веселин. –Обърна се към мен и добави- преди малко пропуснах да се представя.

– Мира. Приятно ми е!- Каза едната ми приятелка.

– Христина. И на мен ми е приятно.- Представи се и другата.

– Твоето име в тайна ли го пазиш?- Попита ме чичака.

– Да.- Изсумтях.

– Защо не казваш как се казваш?- Подкани ме той.

– Така. Да е по- интересно.- Изкарах заядливия тон. Вярно, че ме вдигна от земята, но това не значеше, че може да ни виси на главите. Бях супер ядосана, че се изпльосках точно пред онзи красавец. И още по- ядосана, че той излезе лайно, което вместо да ми помогне, се насра от смях.

– Интересна си. Дори и анонимна. –Чичака ми намигна.- Чакате ли някой?- попита приятелките ми. В секундата, в която си отварях устата да кажа „да”, те в един глас : „Не, само трите сме си.”

– Един „Моет” за дамите!- Нареди на бармана.

– Не е нужно да се изхвърляш толкова! Чак „Моет” да ни поръчваш….- продължих да се заяждам.- То трябва аз да те черпя, не ти. Нали ми спаси живота- казах иронично.

– Един мъж остави ли се жена да го черпи, не е мъж.- Изпъчи се той.

– С това вече ме спечели. Започнах да те харесвам. – Промених тона. Чичака се усмихна доволно. Той не беше виновен за кофти настроението ми тази вечер и в последната една година, затова реших да му обърна някакво внимание. Вдигна ме от земята, цяла вечер ни черпи, забавлява ни, редно беше да му се поусмихвам малко поне. Накрая ми поиска телефона. Помислих си, че може да е идеална възможност за излизане от финансовата ми депресия, затова му го дадох на мига.

Звънна ми още на другия ден. Рано сутринта, с покана за закуска. Отказах, спеше ми се още. Той не се отказа обаче. Попита откъде да ме вземе за вечеря.

В просъница ли, с ясно съзнание ли, що ли, казах му адреса си.

В седем часа закова пред блока. Звънна да сляза.

Заведе ме в лъскав ресторант. Може би, за да ме впечатли. И преди бях ходила там, с бившия ми приятел. И с по- предишният също. Защо си мислеше тоя, че ми отваря очите ?!

Взе да разказва за живота си. Изфука се, че имал няколко успешни бизнеса, като не уточни какви. Бил от бедно семейство и това го мотивирало да работи здраво и да направи пари. Това била целта, която си поставил като тийнейджър. И я постигнал чак на 35. Тази година щял да направи 50. Развел се преди няколко месеца. Попита ме за моя живот, за моите цели. Не можех да му кажа, че от една година съм в депресия и че целта ми е или да си намеря работа, или мъж като него, който ще ме издържа. Излъгах го, че работя като офис-сътрудник, като пуснах през ушите си, въпроса коя е фирмата и с каква дейност се занимава.

Смених темата „работа” с тази за зодии.

Прекарахме чудесна вечер, след което той ме закара до нас. Без никакви намеци за интимност. Това ми хареса.

Така излизахме две седмици по срещи. Помоли ме да напусна работа, за да разполагам с времето си и да ходим, където искаме. Аз разбира се, веднага си подадох молбата за напускане в измислената ми фирма.

Води ме на всякакви места- на обяд в  Румъния, на вечеря в Турция, на плажче в Лозенец….

След една от вечерите, той спря пред вкъщи да ме оставя и аз го целунах. Реших, че няма нужда да го бавя повече и е време за секс. А и цяла година не бях правила. Имах нужда някой да ми намести хормоните.

Чичака малко се притесни. Може би не очакваше. Но притеснението му не трая дълго. Награби ме да ме целува и той.

– Сигурна ли си?- попита ме тихо, докато ръцете му вече бараха циците ми.

– Това е въпрос за девственици. Ще се качиш ли?- В отговор вече заключваше колата си и се качваше в асансьора. До шестия етаж не спря да ме целува. В коридора вече ме събличаше. Разкъса роклята и бельото ми. Каза да остана с обувките. Фетиш му били. Не разбрах кога се е съблякъл, но усетих, че вече е гол. Брей, чичака беше доста надарен. Че и бързо го вдигаше. Противно на очакванията, че мъжете над 40 закъсвали с ерекцията.

Както галеше крака ми, рязко пъхна пръстите си в мен. Целуваше ушите ми, врата ми, гърдите ми… Движеше пръстите си много бързо. После ги извади и започна да ме лиже. Ама с такъв апетит го правеше, сякаш ближеше любимия си сладолед. То отгоре, отдолу, отстрани. Изпиваше всеки сок, който изпусках.

Отново вкара пръстите си в мен и продължи да ме целува, но по гърдите. Вече не знаех къде се намирам. Извади пръсти и ги прокара в косата ми. Рязко навря члена си в мен. Два силни тласъка, после нежно и бавно. Пак няколко силни, отново забави темпото.

Някаква заучена техника ли имаше тоя?! Много книги ли беше чел? Или се предполагаше, че на тия години, трябва да има голям опит с жените?! Не знам, но чичака наистина знаеше точно къде и точно как да пипне, къде и как да целуне, кога да забърза и кога да забави. По време на секса, не можех много да мисля, но след няколкото оргазма установих, че той не беше моногамен. Щото не може да си бил женен трийсет години и с жена си да си добил такъв сексуален опит. То след 5-тата година, вече тотално ви е омръзнало да правите секс, камо ли да експериментирате. Очевидно е че е бил с повече жени.

Но пък щеше да е срамно, на 50 години да не знаеш как да ебеш.

 

И така…С чичака 3 седмици бяхме неразделни. Денонощно. Не го знам как ги движеше тия няколко бизнеса, като не се вясваше изобщо в офиса си. Дори не го чувах да говори по телефона по бизнес. Явно имаше стабилни хора, които му управляваха всичко.

Една вечер след поредния страстен секс чичака заспа. Аз тъкмо се унасях, когато чух телефона му да изпиуква. От любопитство погледнах дисплея. Беше смс.  На айфона му се изписа- Виолета: „Къде си говедо? Пак ли мачкаш чаршафите с някоя от любовниците ти? Кога смяташ да се прибираш?“

Причерня ми.

Събудих го с

– Жена ти Виолета ли се казва?

– Много си директна- със сънен глас измърмори.

– Директна съм, да. Жена ти Виолета ли се казва?- повторих въпроса вече крещейки.

– Да. Защо?!- недоумяваше той.

– Получи смс от нея.

– Ти го прочете ли?! Сънувам ли?

– Не сънуваш чичка, не сънуваш. Прочетох го, да. Защо ме излъга, че си разведен? Ставай и си заминавай! – Крещях вече като истеричка.

– Какво значение има дали съм женен, или разведен, щом ни е приятно заедно и си прекарвам времето с теб?!

– Любовница няма да бъда. Мина ми времето да го играя втора цигулка. Стара съм вече за любовница. Ставай и си заминавай!- Той се облече и замина. Докато слизаше по стълбите, крещях след него –И ми изтрий номера! Лъжец!

Блъснах вратата и ревнах. Пак сама и пак наникъде.

Тъкмо си мислех, че ми се нареждат нещата с чичака и ще има кой да ме издържа, да ме разхожда, да ме обгрижва, да ме обича. А той- поредният кретен. Да бях на 20, да се навия пак да съм любовница, но не съм. Нямам време. Биологичният часовник тиктака.

Ревах до сутринта. Не знам кога съм заспала. Събудих се в 3 следобед. Имах 20 неприети от него и 10 смс- колко много ме искал и чакал да му звънна. Имах пропуснат и от някакъв номер. Не върнах обаждане на никой. Нито отговорих на съобщенията му.

Той не спираше да звъни и на следващия ден. Отново не вдигах. Бях решила, че не мога да се занимавам повече с женени мъже и го блокирах навсякъде. Върнах се на положението- сама. Значи, трябваше спешно да си намеря работа.

След два дни отново ми звънна непознат номер. Викаха ме на интервю за работа. Не можех да повярвам. Случваше ли ми се наистина?!?

На толкова много места бях кандидатствала, че не знаех къде и за какво ме викат. Женичката в слушалката ми припомни:

– При нас сте кандидатствали преди три седмици за офис-сътрудник в борса за строителни материали. Удобно ли ви е утре в 10 да дойдете на интервю със собственика?

-Брей, чак собственика ли ще ме интервюира? Нямате ли човешки ресурси, нещо?!- Питах иронично.

– Имаме. Но той държи лично да се срещне с хората, които евентуално ще работят за него. Утре в 10 удобно ли ви е?

В 10 без 10 се бях строила на адреса, който ми каза жената. Голяма, лъскава сграда, скъпарски офис. Нали беше строителна борса, какъв е тоя лукс?! Представях си някакво хале.

– Заповядайте, господин Цветанов ви очаква- ми каза някакво момиче, което държеше св-то ми в ръка. Покани ме в друга стая, преходна на тази, в която чаках. Вървеше пред мен, остави св-то ми на бюрото на шефа си и евентуален бъдещ мой шеф, и излезе. Стоях притеснена до вратата и чаках господин Цветанов да благоволи да обърне големия си въртящ стол към мен и да ме покани да седна поне. Тоя сякаш нарочно стоеше с гръб, искаше да си придаде важност. Или да ме респектира. След 1 минута, която ми се стори като десет, благоволи да завърти стола си.

Щях да припадна.

Сънувах ли?! Не можеше да ми се случва.

Беше Веселин. Усетих как ми става горещо. И рязко ме заля студена пот. Той също се стъписа. Но бързо се съвзе.

-Работа ли си търсиш, Катя?- Ме пита любезно и някак ехидно се усмихна.

-Очевидно.- Изрепчих се аз.

-Искаш да работиш за мен ли?- Засмя се чичака.

-Ами…- не знаех какво да отговоря.

-Искаш да ти бъда шеф или искаш да ми бъдеш любовница? Прецени и ми се обади да ми кажеш!- Веселин излезе от кабинета. Аз постоях още малко права, до вратата, докато дойда на себе си и си тръгнах.

Вече три дни мисля и пресмятам, и не знам кое да избера.