Хубава и известна

Ина настъпи педала на газта и Мерцедесът ѝ за миг изпревари всички трошки, които я бавеха. За двайсет минути стигна до Шумен.

Прибираше се за рождения ден на брат си.

Последните две години, си ходеше само за поводи- Коледа, Великден и рождените дни на родителите ѝ.

Сега брат ѝ имаше юбилей. Ставаше на 30 години. Купи му дънки, пуловер и яке от Масимо дути. Даде 1000 лева.

Какво са хиляда лева за нея?! Нищо.

Пристигна и седна директно на масата. Майка ѝ беше приготвила сарми, мусака и домашна кокошка. Всичко, което Ина обичаше да яде.

За изненада на близките ѝ, които отлично я познаваха, тя отказа да яде „тия селски манджи”. Искаше чисто месо, по възможност телешко или конско и задушени зеленчуци.

Брат ѝ се възмути на надменността ѝ, на това, че се е самозабравила тотално и я помоли да не  разваля рождения му ден с префърцуненото си поведение.

– Ставаш все по-изкуствена, сестра ми. И да ти кажа… освен всичко друго си и изпростяла. Според мен трябва да попрочетеш някоя книга.

– Не ми се меси, моля те, брат ми! Така се харесвам. Другата седмица имам записан час при най- добрия доктор в София. Ще си сменям циците. Даже мисля и уста да си досложа, че тая ми е малко. Така че моля те, не ми давай акъл, Йордане! Пък и нямам време да чета книги. –  Изрепчи му се тя, изнервена, че се опитва да ѝ дава тон в живота.

– Така ли? И с какво си толкова заета?-  пита я иронично Йордан. – Една книга да нямаш време да прочетеш?!

– Не искам да чета за живота на някой си. Да си губя времето с чужди истории…Искам хората да четат за мен.- брат ѝ се изсмя. – Искам да вляза в картотеките на елита. Да бъда известна. Без значение с какво.- Йордан продължаваше да се смее. Присмиваше ѝ се, защото не вярваше, че може да се случи.-  Искам да пишат името ми, ако не по вестниците, то поне по сайтове, блогове, или поне да ме споменат в някой съвременен български роман. И ще видиш, че някой ден ще стане.

– Смешна си сестра ми! Майко, кажи ѝ!- дори не изчака коментара на майка си, Ина стана, грабна си чантата и си тръгна за Варна.- В тая селяния, не мога да стоя и минута повече- и блъсна вратата след себе си.

Самочувствието ѝ беше стигнало горната граница. Дори я минаваше. Дължеше се на това, че разполага с пари. Те ѝ даваха свобода и хиляди възможности- да пътува, да си купува, каквото иска, да се пълни с ботокс, да си слага коса, мигли и хиалурон.

Беше любовница на един от шефовете на голяма строителна компания.  От пет години се виждаха всяка сряда. За по два-три часа.

В един и същи хотел, в една и съща стая. Забавляваше го, задоволяваше го и го изпращаше да ходи при жена си. Той беше непретенциозен, съгласен дори само на една свирка, доволен, че е избягал от консервативния си, подреден по график живот. Сряда за него беше равносилно на прераждане. Ина го зареждаше. Караше го да се чувства млад. Връщаше го към живота. Изпълваше го с енергия.

В замяна,тя получаваше 1000 лева. Всяка сряда.

Пет години нямаше пропуск. Болна, изморена, жива, умряла, всяка сряда, в един на обяд, тя го чакаше в 205-а стая в хотела на Златните.

Парите бяха добри. Даже доста добри за града, в който живееше. Мениджърите, които управляваха фирми не получаваха 4000 лева на месец. А им скъсваха гъза от работа. Ина работеше само по 3 часа на седмица. Какво повече може да иска младо момиче, дошло от Шумен в големия град?! Когато преди пет години си купи билет за влака за Варна, със спестените пари от Коледа, тя не подозираше, че ще живее като принцеса. Че няма да се налага да се чуди как да си плаща квартирата, че няма да яде месо от буркани и че ще може да си позволи неща, които някои хора цял живот не могат.

Започна като танцьорка в известна дискотека и още на петия ден, хвана баровеца. Късмет!

Той не беше излизал по дискотеки поне десет години, като видя перфектното тяло на Ина как се огъва под звуците на музиката, веднага се влюби. Ама буквално.

Беше готов да плаща за компанията ѝ дори повече от това, което ѝ даваше. Но тя сама определи цената си. Каза, че 4000 лева са и предостатъчно, за да живее добре. Не беше алчна.

Живот мечта! Разполагаше с времето си, не се налагаше да работи, пари имаше в излишък. Но това не ѝ стигаше.

Имаше мечта и усилено работеше за сбъдването ѝ.

Искаше да е известна.

Сложи си цици. После уста. Коса за 2000 лева.

Започна да тренира. Направи страхотно тяло. Пресата, личеше през тесните дрехи, които носеше.

Те бяха винаги в ярки цветове- червено, тигрово, змийско. Носеше ги пак с единствената цел- да привлече вниманието върху себе си.

Всеки ден пиеше кафето си в две заведения- Графити и Планет. Кипреше се по два часа, преди да излезе. Отиваше с мисия- да бъде забелязана.

Резервираше си места за дискотеките, седмица преди това. Така се застраховаше, че ще седне на централните, най-видните.

Че няма риск да остане незабелязана.

Плащаше за скъпи сепарета.

Да влезеш в елита не беше лесно. И струваше скъпо. Но Ина беше готова да плати цената, за да сбъдне мечтата си.

Беше амбициозна и знаеше, че е въпрос на време да ѝ се случат нещата.

И знаеше, че не само ще влезе в обществото и че навсякъде ще я познават, а беше убедена, че един ден ще пишат за нея, ще говорят за нея и ще я обсъждат. Всички.

Харесваше ѝ да я коментират. Да харесват снимките ѝ в инстаграм, да ѝ пишат мъже, които не познаваше и да я засипват с неприлични предложения.

Хранеше егото си.

Дали заради циците, дали заради това, че беше мебел по заведенията, или защото ѝ предстоеше да се снима за мъжко списание, Ина беше в центъра на вниманието. Важно ѝ беше да стане известна.

Целта оправдаваше всички средства.

Един петък, както седеше на стола във фризьорския салон, реши, че животът ѝ е скучен и  по телефона резервира билети за Дубай. Плати и тези на приятелката си, която беше обикновено момиче. За да посрещне новата година в Дубай, Ина беше готова на всичко. Две- три хилядарки не бяха  проблем. Парите бяха средство за добър живот… За сбъдване на целите и мечтите…

За къде да ги пести, като знаеше, че следващата сряда пак ще и дадат.

Дубай ѝ беше мечта от няколко години. Като живееше в Шумен, мечтите ѝ бяха по-малки-  да живее във Варна и да види плажа на Златните,  но сега…имаше високи цели.

Дубай, Малдивите, Бали…

Опънала перфектното си тяло в най- новия бански на Армани, да се снима и да се качи в инстаграм.

Плюс това, в Дубай имаше възможност да заплени някой арабин.

Той да я позлати, да ѝ покаже повече свят, отколкото беше сънувала. Да се вози в частния му самолет, да ѝ отвори нови врати, да я поведе по нови пътища.

В самолета за Дубай, Ина и приятелката ѝ бяха заговорени от двама българи.

Ина вяло отговори на въпроса им как е името ѝ и побърза да обърне гърба си. Не искаше да хаби вниманието си за тия скъсаняци. Пазеше енергията си за арабина, който щеше да ги почерпи със скъпо шампанско в някое от култовите заведения в Дубай.

Приятелката ѝ Хриси обаче, нямаше големи критерии, нито високи цели, затова продължи да води разговор с българите- скъсаняци.

И уж Ина не се интересуваше от техните глупости, обаче следеше диалога им.

Наостри уши, когато чу, че единия от тях беше собственик на голяма компания за недвижими имоти.

Той споделяше на Хриси, че живее в Дубай от тринайсет години и вече мисли да се задоми.

Ина се замисли дали да не смени рязко курса и вместо да се точи на някой арабин, който не е сигурно, че ще намери, да не насочи енергията си към нашенеца- бизнесмен.

Започна да се влючва леко, леко в разговора, с идеята да привлече вниманието им.

Вече се виждаше женена за него и съсобственик на компанията му.

Може би ѝ беше време да смени имиджа си на любовница и да приключи с дежурната сряда, в дежурния хотел…

Ако се оженеше за този, щеше да е законна съпруга на милионер. Хем богата, хем известна.

И щеше по цял ден да пълни инстаграм профила си със снимки , и всички щяха да ѝ завиждат.

Самолетът се приземи успешно и Дубай беше готов да предложи на двете момичета всичко, което има.

Докато чакаха да разтоварят багажа им от самолета, Ина ставаше все по- разговорлива. И ето, куфарите им вече се въртяха по лентата, и само след минути, пътищата на момичетата, и мъжете от самолета, щяха да се разделят.

Трябваше да се направи нещо.

Ина не можеше да изтърве златната си възможност и ни в клин, ни в ръкав предложи:

– А защо не ни поканите с вас?- настана мълчание и тя, за да замаже изцепката си, поясни- Предлагам да ни разходите в Дубай…

– Не си много умна, но си хубава- ѝ каза собственика на недвижимите имоти. Ина се изпъчи доволно.- Само че на мен, хубава, не ми стига. Така че, пробвай се някъде другаде!

Илюзиите на Ина се сринаха за миг. За първи път на някой не му беше достатъчно това, че е хубава.

 

„Хубава е лесно постижимо в наши дни- хиалурон, екстеншън, мигли, силиконови гърди… Но как да стана умна?”- замисли се тя, докато пътуваха в таксито към хотела.

 

Любов на светло

Тя излезе и блъсна вратата след себе си. Докато Мартин обуваше панталона си и се чудеше дали да тръгне след нея, Жана вече слизаше с асансьора надолу.

Излезе от хотела, бясна. Две години беше мълчала и търпяла  условията му. Беше се съгласявала с всичко.

Съобразяваше се с жена му, с децата, с работата му, със семейните им празници.

Но вече нямаше да търпи.

-Жана! Чакай!- Крещеше след нея Мартин, докато тя вървеше към паркинга на хотела.- Остани!

Жана спря.

-Колко още?- Пита го с надежда, той да ѝ каже да остане завинаги. Колкото и да се правеше на силна, тя се надяваше Мартин да я върне в играта. И този път не само с думи, а с действия.

Да се разведе, да заживее с нея, да бъде само неин и да не се крият повече по хотелите. – Не мога повече да се унижавам. Не мога.

– Остани!- Мартин я хвана за ръката и я дръпна към себе си. После я гушна. Жана се почувства окрилена. След това нейно експанзивно тръгване от хотела, може би той най- накрая беше осъзнал, че я губи и беше готов на всичко, за да си я върне. Може би вече наистина щеше да остави жена си и да заживее с нея. Най- накрая мечтата ѝ щеше да се сбъдне- да изкарат на светло връзката си.

– Ако наистина ме искаш, ще остана.- Предаде се на чувствата Жана.

– Остани, поне още пет минути!

 

 

* Разказът е писан, така че да отговаря на две условия- да е на тема „Още пет минути“ и да е до 250 думи.

Загубена кауза

Събота вечер. Планет клуб.

Аз, Ренито и Теодора. Не бяхме излизали от 3-4 месеца. Бях започнала нова работа и не ми беше до барове и дискотеки. Концентрирах цялата си енергия в работата.

Но, за да не изпуша рязко, реших да взема превантивни мерки като изляза.

Та, така се озовахме в Планет.

Двете ми приятелки имаха нужда да се напият, а аз имах нужда да потанцувам. Всеки разпускаше по различен начин.

Музиката беше хубава, което беше важно. Не можех да танцувам на музика, която не харесвам.

Беше хубава, но малко силничка. Дали защото бяхме близо до колоната, или защото бях отвикнала да излизам?! А дали не защото вече остарявах?!

Преди и колоната да беше зад гърба ми, и баса да ме удряше в гърдите, нямах проблем. Не ми пречеше. Сега обаче малко ми беше некомфортно.

Танцувахме си ние, обсъждахме хората около нас, доколкото силната музика позволяваше и се смеехме на едната танцьорка, която беше извън всякакъв ритъм. Обаче пък имаше силиконови устни. Не, силиконови, а хилоронови де. Това беше по- важно от всичко друго. Кой ти гледаше ритъма, устните бяха важни.

Докато обсъждахме този- онзи, компания от няколко мъже се настани до нас.

Познавахме се. От заведенията. Засичахме се в барове разни преди, когато излизахме по- често. С двама от тях дори бяхме си приказвали няколко пъти.

Бяха на видима възраст между 40-50 години. Женени, с деца, разбира се.

Нормално. Щеше да е чудно да са ергени на тази възраст.

Всяка събота правеха тур по дискотеките, по мъжки, за да разпуснат, след напрегната работна седмица. Така беше оправдал излизанията им, единият, с който бях приказвала.

Не знам колко се напрягаха от работата си, но знам че се напрягаха вкъщи и наистина имаха нужда да разпуснат. От жените си.

Бяха с дълги бракове. Беше им доскучало, да не кажа, че си бяха и омръзнали.

Пак нормално.

Хората си омръзват като живеят дълго заедно. Не писан закон.

Малко са семействата, които остават влюбени един в друг, след дълго съжителство.

Че и тези мъже, не правеха изключение.

Дълги бракове, деца, грижи, битовизми…Имаха нужда поне от една събота вечер, в която да разпуснат.

Пиеха, заговаряха мацки разни.

И тъй като аз бях разговаряла с двама от тях, бях учудена, че този, с който дори не бяхме разменяли погледи, реши да ме заговори.

Започна с клише, че „съм много интересна”. Как разбра като никога не беше приказвал с мен?!

Атакува ме с лични въпроси и търсеше бързи отговори.

Чакай, чакай, младежо!

Не мога да говоря за живота си с някой, който не познавам. Беше дързък. Поиска телефона ми. Каза, че искал да си говорим.

Беше луд ако си мислеше, че ще му го дам.

Пита ме дали обичам да ходя на палатки.

Ужас! Палатки…

Представи се като Красимир. Не каза нищо за себе си, а искаше да знае всичко за мен.

Понеже не му дадох телефона си, поиска фейсбука ми.

Цяла вечер ме врънка да му дам някакви координати.

Накрая се пречупих и дадох служебния си имейл.

Още на другия ден ми беше писал. Не му отговорих.

Имах тежка работна седмица, нямах време и енергия да се занимавам с излишни неща.

Събота отново реших, че искам да танцувам, за да се освободя от стреса, който бях събрала. Танците са вид медитация.

Този път отидохме в „Хоризонт”.

Отново се засякохме с „младежите”. Не беше прецедент, те нали си бяха редовни по баровете.

Докато ме видя, Красимир дойде на нашата маса.

Пак поиска телефона ми. Казах, че не виждам причина да му го давам. Той се опита да ме убеди, че причини имало. Дори няколко. Вкара някакви доводи, но те издишаха и не му се получи.

Беше женен, с две деца. Страхотен мотив, да му дам телефона си, нали?!.

Нямах нужда от неприятности. Имах нужда от забавления.

Неговата причина беше ясна. Да избяга от скуката, да разнообрази ежедневието си, да се посмее на нови шеги. Тези на жена му, вече не му бяха интересни.

И тя отдавна не му се радваше на историите. Дори я дразнеха.

Много причини имаше той, да ми иска телефона. Но аз нямах нито една, да му го дам.

Да бъда билет за забавна програма?! Не ме устройваше.

Красимир обаче беше доста упорит. Настояваше да му кажа номера си.

Аз обаче не се огъвах.

Дадох му да се разбере, че няма да получи телефона ми и че не желая да имаме нещо повече от дискотечни отношения.

Категорично разведен

– Развеждам се!- Ми каза днес той, докато ядяхме спагети в пицарията до нас.

– Да бе!- Реагирах невярващо аз. И нормално да не вярвах. Чувах го за 99-и път през последните 2 години.

– Развеждам се. Решил съм. Не мога да я понасям. Не ми се прибира повече при нея. С тебе искам да живея.

– И аз искам да ти кажа нещо. – Усмихнах се мазно.- Зарязвам те. Не мога повече да те чакам.- Той ме погледна учудено. Недоумяваше.

– Аз ти казвам, че се развеждам, ти ми казваш, че ме зарязваш. Луда ли си?!

-Бях луда две години. Вече се излекувах. Две години слушам как не можеш да я понасяш, как не ти се прибира там, как ще се разведеш, как искаш с мен да живееш….Две години си мълча и чакам. Коледите, Новите години, рождения й ден, твоя рожден ден, рождения ден на едното дете, на другото, на бебето… Семейните ви почивки. Вторият ви шанс. Не мога повече. Търпението ми свърши. Не ти вярвам за нищо. Ти не си мъж! Ти си страхливец! Само говориш. Нищо не правиш. Стой си там при децата и жената и не ме занимавай! Писна ми да ме криеш в кварталните пицарии. Писна ми да се завираме у нас, щото някой да не ни види. Писна ми да не можем да излезем извън града за повече от един ден, щото трябва да си постоянно на тяхно разположение. Писна ми да тръгваш от вкъщи, точно, когато ни е най- хубаво, защото си на родителска среща. Писна ми! Разбираш ли?!-  Крещях.

– Чакай бе, Светлозара! Развеждам се. Какво ти става?! Не се ли радваш?!- Той продължаваше да не разбира какво му казвам.

– Развеждай се! Не ме интересува- станах и излязох от заведението. Сервитьорите чуха достатъчно. Нямаше нужда да се излагам повече.  Те и без това знаеха какви са отношенията ни с Бранимир. Не падаха от небето. Две години се крихме в тая пицария. Хората си мислят, че другите не забелязват, но от страни най- добре се вижда. Когато две години сервираш на една двойка, винаги можеш да познаеш семейство ли са, любовници ли са, брат и сестра ли са, бизнес партньори или баща и дъщеря.

И на нас ни личеше от километри.

Тръгнах нагоре по улицата, Бранимир не успяваше да ме догони. Наистина не разбираше поведението ми. И беше нормално. Две години мълчах. Съгласявах се. Съобразявах се. Кротувах си. Примирявах се. Той нямаше как да предположи, че ще поискам да се разделим. По нищо не показвах, че търпението ми е на привършване. Обаче от две седмици не можех да спя. Мислех, премислях, изчислявах и реших, че за мен е по- здравословно да го оставя. Тъй като не веднъж бях чувала, че ще се разведе, че ще остане при мен да спи, че „утре” зарязва всичко…Не можех повече да чакам. Само аз си знам какво ми коства тази връзка. Въпреки че той твърди, че на него му е по- трудно, той си се прибираше при жената и децата, а аз оставах всяка вечер сама.

Заспивах сама. Събуждах сама. Закусвах сама. Разхождах се сама. Всичко сама. Или с приятелки, които ми запълваха времето. А той, с пълната къща. Семейно хапват палачинки. Семейно ходят на почивка. Семейно отварят подаръците. Семейно- по ресторанти.

Много тясно, семейно обвързани са.

И няма как да е друго.

Бранимир е с жена си от 25 години. От девети клас. Той й е първият, тя на него- втората. Никога не й е изневерявал. Никога. През всичките тия години, не си е позволявал да поглежда друга.

Но и как да си го е мислил, след като той е бил затворен в собствения им буркан.

Натъпкани като дебели, месести камби, консервирани с оцет. Ама истински. Не като сегашният- ментак, с който туршиите се развалят веднага. А с онзи истинският оцет, който консервира за дълго. И няма разваляне.

Освен ако едната камба не започне да се надига нагоре, защото вече и е тясно в буркана и тръгне към капачката, за да излезе. Иска да бъде консумирана. И бута капачката, буркана фъска, и всичко се разваля. Двете камби не могат да са вече заедно.

Така стана и с него.

Един ден решава, че му е дотегнало от семейния живот и ще скъса синджира. Излиза (за първи път от 25 години) по мъжки. В ресторанта, в който се черпят с приятели, по чиста случайност, се оказвам и аз с моята компания.

Бранимир ме забелязва, удря две уискита за смелост и идва да ме заговори. От там двете ни компании продължават в култова дискотека, в която той никога не е стъпвал и дори не си е мислил, че някога ще посети. Така до 6 часа сутринта.

Изпраща ме до нас. Целува ме пред вратата. Един път е излязъл по мъжки, иска да вземе всичко, каквото може- алкохол, емоции, целувки…

Не се дърпам. Целувам го и аз.

– Кога ще те видя пак? Дай ми телефон някакъв!- Още по- смело атакува.

– Женен ли си?- Питам директно. Той учуден ококорва големите си сини очи и заекващо ми отговаря.

– Вчера се разведох. Затова се черпехме с момчетата.- А те момчетата- от 40 нагоре. Но явно се имат за млади. Усмихвам се.

– Ако ти кажа номера си, ще го запомниш ли в това състояние? Доста си пил…- Бранимир вади телефона си и записа номера ми. Наименува ме Светльо.

– Защо ме записваш с мъжко име? Нали си разведен?

– За по- сигурно…- отговаря той вяло и тръгва към улицата да си хваща такси. Става ми ясно, че не са му чисти отношенията. Не съм просто момиче.

Между шамарите

Ето пак. Стяга ме сърцето. Започва да думка, сякаш иска да излезе от тялото ми. Ръцете ми изтръпват. Езикът ми се подува. Студена пот ме залива. Вие ми се свят. Задушавам се. Краката ми омекват. Олеквам. Потъвам. Умирам.

– Момиче, добре ли си? Дишай! Дишай!-  Усещам как някой ми бие шамари. После ми става адски студено. Замъглено ми е. Но явно започвам да идвам на себе си. Виждам размазано. Над мен виси жена. С бяла престилка е.- Добре ли си вече бе? Кажи нещо!- Продължава да вика тя.

– Мхм- изсумтях. Но явно толкова тихо, че никой не ме чува. Жената продължава да ми бие шамари и да ми се кара.

– Как може бе?! Младо момиче…за трети път идваш тая седмица.- Дай ръката да ти измерим кръвното! 140 на 100. Ами не е нормално! – Вече започвам да виждам по- ясно. С къса, къдрава коса е. Около 50 годишна.- Страх ме е да ти бия диазепам. Гледай, 40 кила си! Ще спиш цял ден ако пак ти го сложим.

– Добре съм. – Успявам вече по- категорично да кажа.

– Добре си…. Какво ти е добрето?! За трети път тая седмица те води някой тука. И трите пъти положението е едно и също. –Аз я поглеждам въпросително.- Не е инфаркт, спокойно! Имаш панически атаки. За психиатър си. Искаш ли да те изпратим да те видят?- Ме пита леличката с бялата престилка. Говори ми високо. Ядосана е.

– Ще се оправя. Няма нужда.- Настоявам да си ходя.

– Отивай си! Но вземи мерки! Трябва да отидеш на психиатър. Може да се влошиш.

– Колко още?- Промърморвам на себе си. Тя явно ме е чула, защото още по- ядосано ми говори.

– Може и по- зле да станеш. Сега те водят в спешния, утре да не стане така, че да не могат и да те доведат.- Не разбирам думите и.

– Кой ме доведе?- Питам я.- Аз бях в мола, усетих, че ми става лошо и от там не помня нищо. Бях сама.

– Някакво момиче те докара. Чака пред кабинета. Каза, че ще те закара до вас. – Ставам от твърдата кушетка, взимам си якето, чантата и тръгвам към вратата. Жената ме спира и ми помага да се облека. Успявам да прочета табелката, закачена на бялата и престилка- Д-р Русенова.

– Благодаря, че ме спасихте за трети път доктор Русенова!

– Това ми е работата. Как все на мои дежурства пък припадаш бе?! – С леко ироничен и едновременно шеговит тон ми казва и ме потупва по рамото. – Дано повече не си видим- намига ми и затваря вратата зад гърба ми. Пред кабинета е седнало момиче, долу- горе на моята възраст, облечена цялата в Адидас. Щом виждам марката, значи вече съм значително по-добре.

– Добре ли си?- ме пита Адидаската.

– Да- гледам я учудено.

– Аз те докарах. Припадна в магазина, докато гледаше маратонки.- Започна да ми обяснява.

–  Да, сетих се –смотолевих.- Благодаря, че ме доведе в спешния. Но нямаше нужда. Не ми става за първи път.

–  Но ти пребледня, вдърви се и припадна. Уплашихме се. – По лицето на момичето още се четеше ужас. – Изкара ни акъла. За първи път някой припада пред мен. Помислих, че умираш.

– От три години умирам всеки ден. В началото идвах в спешния или виках линейка, но после спрях. Защото знам, че няма да умра. Или поне, не още. Това е паник атака. Понякога минава за няколко минути, понякога за часове. Или пък така ми се струва. Като ме хване, губя представа за времето. – Тръгнахме с моята спасителка към такситата. Минах да я оставя в мола и после се прибрах. Легнах си. Бях парцал. Винаги след такава атака, олеквах. Оставах без сили. И физически, и психически. Трябваше да се наспя.

На другия ден купих кутия бонбони и една орхидея, и отидох да ги занеса на момичето. Нямаше я. Почивала. Казах на колежките и да отворят бонбоните и да се почерпят за мое здраве. Знам, че им бях изкара акъла. Ако не си виждал някой да припада и това се случи пред очите ти, няма как да не се стреснеш.

То аз дето припадах през ден, още се плашех. Всеки път мисля, че това е краят и умирам. Чувството е много странно. Сякаш душата напуска тялото ти. Не може да се обясни. И не пожелавам на никого да го изпита.

„Колкото и психиатри да обиколиш, колкото и антидепресанти да изпиеш, не отстраниш ли причинителя на паник атаките, не можеш да си помогнеш. Ако ще, всеки ден да ходиш на терапия- групова или индивидуална…Ако ще, всеки ден да ходиш на холотропно дишане, на медитация, на йога….. Не премахнеш ли дразнителя…не очаквай спокоен живот.”- ми каза на едно от посещенията ми психиатъра.

А друг от терапевтите, през които минах през последните три години ми каза така: „За да спрат атаките, за да престане тревожността, човек трябва да направи кардинална промяна. Ще напусне работа ли, ще се разведе ли, ще смени града ли…. държавата ако щеш….Но трябва кардинално да се действа. Да се премахне проблема из основи, момиче. Най- трудно се работи с хора, при които дразнителя не е ясен. Понякога причината за тия атаки е дълбоко скрита и трябва време и постоянни сеанси с професионалист, докато напипа проблема. Но при теб, причинителя е ясен и трябва да го отстраниш. Само ти. Сама трябва да си помогнеш!”

Да, моят дразнител беше ясен.

Аз го знаех. И близките ми също го знаеха. Това беше мъжът, с който от 7 години имах връзка.  Паник- атаките ми започнаха преди три. Според терапевта ми, даже бяха доста закъснели. Беше учуден как не са ме тръшнали по- рано.  При връзка с такъв човек можело вече да лежа в психиатрията.

А като се сетя как започна всичко… Колко беше влюбен в началото. Как от цялата дискотека в Слънчев бряг, от всички красиви момичета, хареса мен. Как направи всичко възможно да намери телефона ми. Как ми пишеше по 101 смс-а на ден, а аз не отговарях на нито един, защото знаех, че е опасно и рисковано. Но това, че мълчах, го надъхваше още повече и той не спираше да пише. Звънеше по всяко време на денонощието и въпреки че не вдигах, не се отказа. Цял месец не спираше да ме търси. Пишеше ми, че ще бъда негова, колкото и да се опитвам да се скрия.

Аз бях предупредена от мои приятелки кой е и с какво се занимава. И същите тези приятелки ми забраниха да вдигам и да отговарям на съобщенията му ако искам да се съхраня като човек. Ако искам да живея спокойно живота си. Ако искам да нямам проблеми.

Доста по- късно разбрах какво са имали предвид. Тогава просто ги послушах да не му отговарям и това е.

Но това не го спря. Не го отказа. Това мое мълчание, толкова го мотивира, че дори намери адреса ми във Варна.

Една събота получих смс :” Утре в 9 вечерта кацам във Варна. Ела ме вземи от летището, иначе ще дойда у вас!”

Аз разбира се не повярвах, че ще дойде от София до Варна, при положение, че цял месец не отговарям на никакви негови покани. Според мен той блъфираше. Според най- близката ми приятелка, беше напълно възможно да дойде. Тя предложи да отидем до летището и скрити някъде между хората да видим.

В събота в 8.30 двете с Теди цъфнахме на паркинга на терминал 1. Стояхме в Хюндая й и се чудехме дали тоя ще дойде. В 8.50 на дисплея на телефона ми излязоха шестте осмици. Звънеше без да спира. До откат. Аз отново не вдигнах. Получих смс: „ Току- що кацнах. Ако те няма отпред, идвам във вас. Чакай ме пред изхода! С КОЛАТА.”

Изтръпнах цялата. Изпотих се. Притесних се.

-Малеее Тедии! Какво ще правим?! Ами ако наистина сега е кацнал?! Да местим ли колата? Да ходим ли до изхода? Какво ще правим?!

– Ще преместя колата и ще го чакаме отпред. – Теди премести Хюндая точно пред вратата, откъдето излизаха пристигащите. Гледахме вторачено към плъзгащите стъкла. Между хората, дърпащи огромни куфари, забързано излязоха петима мъже в черни костюми. Еднаква височина, с еднакво телосложение, еднакви костюми, еднакво подстригани. Бяха като клонирани. Те вървяха към нас. С Теди се спогледахме и докато се чудим какво става, единият „черен” мъж, отвори задната врата на Хюндая, и той, и още двама влязоха в колата ни.

– Карай!- Каза някой от тях.- Карай!- Имах чувството, че съм в някакъв филм. Че не ми се случва на мен. Че е нереално. Теди с треперещи ръце завъртя ключа и колата потегли към изхода на летището.

– Здравей Владимира- каза същият глас. Не смеех да се обърна.- По принцип, етикета изисква, когато някой те поздрави, да го поздравиш и ти! И най- малкото да го погледнеш.-  Обърнах се и чак тогава видях, че отзад седят две охрани и между тях Велизар. Този същият, който ни плати сметката преди месец в дискотеката в Слънчев бряг и този същият, който повече от трийсет дни не се отказваше да ми звъни и пише.

– Здравей!- Отвърнах.

-Казах ли ти, че ще те намеря?! Нямаше нужда да се криеш толкова- ми каза с равен тон той.- Карай към хотел „Капитол”!- Заповяда на Теди.- Знаеш ли къде е?- Преди тя да успее да отговори, Велизар я изпревари.- Карай зад това черното Ауди!- Чак тогава видях, че пред нас има Ауди, цялото със затъмнени стъкла. Може би в него влязоха другите му горили?!- И защо се кри толкова?- Продължи с въпросите той.

– Не съм се крила, просто….

– Просто не искаше да общуваш с мен- прекъсна оправданията ми Велизар.- Предупредиха те да не се занимаваш с мен… Приятелките ти ти казаха да не ми вдигаш… Всичко ми е ясно – аз мълчах. Какво можех да кажа щом всичко му беше ясно.- Не съм толкова опасен, колкото са ме изкарали. Нали момчета?- Обърна се към охраните си. Те се засмяха. Не казаха нищо.

– Мен не ме е страх от тебе- реших да се направя на интересна.

– И правилно. Аз не съм страшен- Велизар се усмихна.

Черното Ауди спря пред хотела. Зад него спря и Теди.

– След час ще дойда да те взема. Достатъчно ли ти е да се оправиш- ме пита Велизар, преди да слезе от колата.

– Ами….- заекнах.

– Не си и помисляй да не ми вдигнеш! Никога повече! -Каза ми заплашително.

– Карай я към тях да се оправя, че няма време! Ще я водя на вечеря – обърна се към Теди със същият заповеднически тон. Той и горилите му слязоха от колата.

С Теодора стояхме като препикани и се чудехме истина ли е.

-Малее Владимиро, ко ще прайш?!? Тоя е луд. Вярно, дойде до Варна….- крещеше ентусиазирано тя, докато ме караше към вкъщи. Аз не можех да повярвам какво ми се случва. Все едно бях във филм. Един от най- известните софийски мафиоти си ме беше харесал и дойде до Варна, за да ме види. Нее, не беше истина. Не ми се случваше на мен….

 

 

Очаквайте продължение…….