Категорично разведен

– Развеждам се!- Ми каза днес той, докато ядяхме спагети в пицарията до нас.

– Да бе!- Реагирах невярващо аз. И нормално да не вярвах. Чувах го за 99-и път през последните 2 години.

– Развеждам се. Решил съм. Не мога да я понасям. Не ми се прибира повече при нея. С тебе искам да живея.

– И аз искам да ти кажа нещо. – Усмихнах се мазно.- Зарязвам те. Не мога повече да те чакам.- Той ме погледна учудено. Недоумяваше.

– Аз ти казвам, че се развеждам, ти ми казваш, че ме зарязваш. Луда ли си?!

-Бях луда две години. Вече се излекувах. Две години слушам как не можеш да я понасяш, как не ти се прибира там, как ще се разведеш, как искаш с мен да живееш….Две години си мълча и чакам. Коледите, Новите години, рождения й ден, твоя рожден ден, рождения ден на едното дете, на другото, на бебето… Семейните ви почивки. Вторият ви шанс. Не мога повече. Търпението ми свърши. Не ти вярвам за нищо. Ти не си мъж! Ти си страхливец! Само говориш. Нищо не правиш. Стой си там при децата и жената и не ме занимавай! Писна ми да ме криеш в кварталните пицарии. Писна ми да се завираме у нас, щото някой да не ни види. Писна ми да не можем да излезем извън града за повече от един ден, щото трябва да си постоянно на тяхно разположение. Писна ми да тръгваш от вкъщи, точно, когато ни е най- хубаво, защото си на родителска среща. Писна ми! Разбираш ли?!-  Крещях.

– Чакай бе, Светлозара! Развеждам се. Какво ти става?! Не се ли радваш?!- Той продължаваше да не разбира какво му казвам.

– Развеждай се! Не ме интересува- станах и излязох от заведението. Сервитьорите чуха достатъчно. Нямаше нужда да се излагам повече.  Те и без това знаеха какви са отношенията ни с Бранимир. Не падаха от небето. Две години се крихме в тая пицария. Хората си мислят, че другите не забелязват, но от страни най- добре се вижда. Когато две години сервираш на една двойка, винаги можеш да познаеш семейство ли са, любовници ли са, брат и сестра ли са, бизнес партньори или баща и дъщеря.

И на нас ни личеше от километри.

Тръгнах нагоре по улицата, Бранимир не успяваше да ме догони. Наистина не разбираше поведението ми. И беше нормално. Две години мълчах. Съгласявах се. Съобразявах се. Кротувах си. Примирявах се. Той нямаше как да предположи, че ще поискам да се разделим. По нищо не показвах, че търпението ми е на привършване. Обаче от две седмици не можех да спя. Мислех, премислях, изчислявах и реших, че за мен е по- здравословно да го оставя. Тъй като не веднъж бях чувала, че ще се разведе, че ще остане при мен да спи, че „утре” зарязва всичко…Не можех повече да чакам. Само аз си знам какво ми коства тази връзка. Въпреки че той твърди, че на него му е по- трудно, той си се прибираше при жената и децата, а аз оставах всяка вечер сама.

Заспивах сама. Събуждах сама. Закусвах сама. Разхождах се сама. Всичко сама. Или с приятелки, които ми запълваха времето. А той, с пълната къща. Семейно хапват палачинки. Семейно ходят на почивка. Семейно отварят подаръците. Семейно- по ресторанти.

Много тясно, семейно обвързани са.

И няма как да е друго.

Бранимир е с жена си от 25 години. От девети клас. Той й е първият, тя на него- втората. Никога не й е изневерявал. Никога. През всичките тия години, не си е позволявал да поглежда друга.

Но и как да си го е мислил, след като той е бил затворен в собствения им буркан.

Натъпкани като дебели, месести камби, консервирани с оцет. Ама истински. Не като сегашният- ментак, с който туршиите се развалят веднага. А с онзи истинският оцет, който консервира за дълго. И няма разваляне.

Освен ако едната камба не започне да се надига нагоре, защото вече и е тясно в буркана и тръгне към капачката, за да излезе. Иска да бъде консумирана. И бута капачката, буркана фъска, и всичко се разваля. Двете камби не могат да са вече заедно.

Така стана и с него.

Един ден решава, че му е дотегнало от семейния живот и ще скъса синджира. Излиза (за първи път от 25 години) по мъжки. В ресторанта, в който се черпят с приятели, по чиста случайност, се оказвам и аз с моята компания.

Бранимир ме забелязва, удря две уискита за смелост и идва да ме заговори. От там двете ни компании продължават в култова дискотека, в която той никога не е стъпвал и дори не си е мислил, че някога ще посети. Така до 6 часа сутринта.

Изпраща ме до нас. Целува ме пред вратата. Един път е излязъл по мъжки, иска да вземе всичко, каквото може- алкохол, емоции, целувки…

Не се дърпам. Целувам го и аз.

– Кога ще те видя пак? Дай ми телефон някакъв!- Още по- смело атакува.

– Женен ли си?- Питам директно. Той учуден ококорва големите си сини очи и заекващо ми отговаря.

– Вчера се разведох. Затова се черпехме с момчетата.- А те момчетата- от 40 нагоре. Но явно се имат за млади. Усмихвам се.

– Ако ти кажа номера си, ще го запомниш ли в това състояние? Доста си пил…- Бранимир вади телефона си и записа номера ми. Наименува ме Светльо.

– Защо ме записваш с мъжко име? Нали си разведен?

– За по- сигурно…- отговаря той вяло и тръгва към улицата да си хваща такси. Става ми ясно, че не са му чисти отношенията. Не съм просто момиче.