Между шамарите

Ето пак. Стяга ме сърцето. Започва да думка, сякаш иска да излезе от тялото ми. Ръцете ми изтръпват. Езикът ми се подува. Студена пот ме залива. Вие ми се свят. Задушавам се. Краката ми омекват. Олеквам. Потъвам. Умирам.

– Момиче, добре ли си? Дишай! Дишай!-  Усещам как някой ми бие шамари. После ми става адски студено. Замъглено ми е. Но явно започвам да идвам на себе си. Виждам размазано. Над мен виси жена. С бяла престилка е.- Добре ли си вече бе? Кажи нещо!- Продължава да вика тя.

– Мхм- изсумтях. Но явно толкова тихо, че никой не ме чува. Жената продължава да ми бие шамари и да ми се кара.

– Как може бе?! Младо момиче…за трети път идваш тая седмица.- Дай ръката да ти измерим кръвното! 140 на 100. Ами не е нормално! – Вече започвам да виждам по- ясно. С къса, къдрава коса е. Около 50 годишна.- Страх ме е да ти бия диазепам. Гледай, 40 кила си! Ще спиш цял ден ако пак ти го сложим.

– Добре съм. – Успявам вече по- категорично да кажа.

– Добре си…. Какво ти е добрето?! За трети път тая седмица те води някой тука. И трите пъти положението е едно и също. –Аз я поглеждам въпросително.- Не е инфаркт, спокойно! Имаш панически атаки. За психиатър си. Искаш ли да те изпратим да те видят?- Ме пита леличката с бялата престилка. Говори ми високо. Ядосана е.

– Ще се оправя. Няма нужда.- Настоявам да си ходя.

– Отивай си! Но вземи мерки! Трябва да отидеш на психиатър. Може да се влошиш.

– Колко още?- Промърморвам на себе си. Тя явно ме е чула, защото още по- ядосано ми говори.

– Може и по- зле да станеш. Сега те водят в спешния, утре да не стане така, че да не могат и да те доведат.- Не разбирам думите и.

– Кой ме доведе?- Питам я.- Аз бях в мола, усетих, че ми става лошо и от там не помня нищо. Бях сама.

– Някакво момиче те докара. Чака пред кабинета. Каза, че ще те закара до вас. – Ставам от твърдата кушетка, взимам си якето, чантата и тръгвам към вратата. Жената ме спира и ми помага да се облека. Успявам да прочета табелката, закачена на бялата и престилка- Д-р Русенова.

– Благодаря, че ме спасихте за трети път доктор Русенова!

– Това ми е работата. Как все на мои дежурства пък припадаш бе?! – С леко ироничен и едновременно шеговит тон ми казва и ме потупва по рамото. – Дано повече не си видим- намига ми и затваря вратата зад гърба ми. Пред кабинета е седнало момиче, долу- горе на моята възраст, облечена цялата в Адидас. Щом виждам марката, значи вече съм значително по-добре.

– Добре ли си?- ме пита Адидаската.

– Да- гледам я учудено.

– Аз те докарах. Припадна в магазина, докато гледаше маратонки.- Започна да ми обяснява.

–  Да, сетих се –смотолевих.- Благодаря, че ме доведе в спешния. Но нямаше нужда. Не ми става за първи път.

–  Но ти пребледня, вдърви се и припадна. Уплашихме се. – По лицето на момичето още се четеше ужас. – Изкара ни акъла. За първи път някой припада пред мен. Помислих, че умираш.

– От три години умирам всеки ден. В началото идвах в спешния или виках линейка, но после спрях. Защото знам, че няма да умра. Или поне, не още. Това е паник атака. Понякога минава за няколко минути, понякога за часове. Или пък така ми се струва. Като ме хване, губя представа за времето. – Тръгнахме с моята спасителка към такситата. Минах да я оставя в мола и после се прибрах. Легнах си. Бях парцал. Винаги след такава атака, олеквах. Оставах без сили. И физически, и психически. Трябваше да се наспя.

На другия ден купих кутия бонбони и една орхидея, и отидох да ги занеса на момичето. Нямаше я. Почивала. Казах на колежките и да отворят бонбоните и да се почерпят за мое здраве. Знам, че им бях изкара акъла. Ако не си виждал някой да припада и това се случи пред очите ти, няма как да не се стреснеш.

То аз дето припадах през ден, още се плашех. Всеки път мисля, че това е краят и умирам. Чувството е много странно. Сякаш душата напуска тялото ти. Не може да се обясни. И не пожелавам на никого да го изпита.

„Колкото и психиатри да обиколиш, колкото и антидепресанти да изпиеш, не отстраниш ли причинителя на паник атаките, не можеш да си помогнеш. Ако ще, всеки ден да ходиш на терапия- групова или индивидуална…Ако ще, всеки ден да ходиш на холотропно дишане, на медитация, на йога….. Не премахнеш ли дразнителя…не очаквай спокоен живот.”- ми каза на едно от посещенията ми психиатъра.

А друг от терапевтите, през които минах през последните три години ми каза така: „За да спрат атаките, за да престане тревожността, човек трябва да направи кардинална промяна. Ще напусне работа ли, ще се разведе ли, ще смени града ли…. държавата ако щеш….Но трябва кардинално да се действа. Да се премахне проблема из основи, момиче. Най- трудно се работи с хора, при които дразнителя не е ясен. Понякога причината за тия атаки е дълбоко скрита и трябва време и постоянни сеанси с професионалист, докато напипа проблема. Но при теб, причинителя е ясен и трябва да го отстраниш. Само ти. Сама трябва да си помогнеш!”

Да, моят дразнител беше ясен.

Аз го знаех. И близките ми също го знаеха. Това беше мъжът, с който от 7 години имах връзка.  Паник- атаките ми започнаха преди три. Според терапевта ми, даже бяха доста закъснели. Беше учуден как не са ме тръшнали по- рано.  При връзка с такъв човек можело вече да лежа в психиатрията.

А като се сетя как започна всичко… Колко беше влюбен в началото. Как от цялата дискотека в Слънчев бряг, от всички красиви момичета, хареса мен. Как направи всичко възможно да намери телефона ми. Как ми пишеше по 101 смс-а на ден, а аз не отговарях на нито един, защото знаех, че е опасно и рисковано. Но това, че мълчах, го надъхваше още повече и той не спираше да пише. Звънеше по всяко време на денонощието и въпреки че не вдигах, не се отказа. Цял месец не спираше да ме търси. Пишеше ми, че ще бъда негова, колкото и да се опитвам да се скрия.

Аз бях предупредена от мои приятелки кой е и с какво се занимава. И същите тези приятелки ми забраниха да вдигам и да отговарям на съобщенията му ако искам да се съхраня като човек. Ако искам да живея спокойно живота си. Ако искам да нямам проблеми.

Доста по- късно разбрах какво са имали предвид. Тогава просто ги послушах да не му отговарям и това е.

Но това не го спря. Не го отказа. Това мое мълчание, толкова го мотивира, че дори намери адреса ми във Варна.

Една събота получих смс :” Утре в 9 вечерта кацам във Варна. Ела ме вземи от летището, иначе ще дойда у вас!”

Аз разбира се не повярвах, че ще дойде от София до Варна, при положение, че цял месец не отговарям на никакви негови покани. Според мен той блъфираше. Според най- близката ми приятелка, беше напълно възможно да дойде. Тя предложи да отидем до летището и скрити някъде между хората да видим.

В събота в 8.30 двете с Теди цъфнахме на паркинга на терминал 1. Стояхме в Хюндая й и се чудехме дали тоя ще дойде. В 8.50 на дисплея на телефона ми излязоха шестте осмици. Звънеше без да спира. До откат. Аз отново не вдигнах. Получих смс: „ Току- що кацнах. Ако те няма отпред, идвам във вас. Чакай ме пред изхода! С КОЛАТА.”

Изтръпнах цялата. Изпотих се. Притесних се.

-Малеее Тедии! Какво ще правим?! Ами ако наистина сега е кацнал?! Да местим ли колата? Да ходим ли до изхода? Какво ще правим?!

– Ще преместя колата и ще го чакаме отпред. – Теди премести Хюндая точно пред вратата, откъдето излизаха пристигащите. Гледахме вторачено към плъзгащите стъкла. Между хората, дърпащи огромни куфари, забързано излязоха петима мъже в черни костюми. Еднаква височина, с еднакво телосложение, еднакви костюми, еднакво подстригани. Бяха като клонирани. Те вървяха към нас. С Теди се спогледахме и докато се чудим какво става, единият „черен” мъж, отвори задната врата на Хюндая, и той, и още двама влязоха в колата ни.

– Карай!- Каза някой от тях.- Карай!- Имах чувството, че съм в някакъв филм. Че не ми се случва на мен. Че е нереално. Теди с треперещи ръце завъртя ключа и колата потегли към изхода на летището.

– Здравей Владимира- каза същият глас. Не смеех да се обърна.- По принцип, етикета изисква, когато някой те поздрави, да го поздравиш и ти! И най- малкото да го погледнеш.-  Обърнах се и чак тогава видях, че отзад седят две охрани и между тях Велизар. Този същият, който ни плати сметката преди месец в дискотеката в Слънчев бряг и този същият, който повече от трийсет дни не се отказваше да ми звъни и пише.

– Здравей!- Отвърнах.

-Казах ли ти, че ще те намеря?! Нямаше нужда да се криеш толкова- ми каза с равен тон той.- Карай към хотел „Капитол”!- Заповяда на Теди.- Знаеш ли къде е?- Преди тя да успее да отговори, Велизар я изпревари.- Карай зад това черното Ауди!- Чак тогава видях, че пред нас има Ауди, цялото със затъмнени стъкла. Може би в него влязоха другите му горили?!- И защо се кри толкова?- Продължи с въпросите той.

– Не съм се крила, просто….

– Просто не искаше да общуваш с мен- прекъсна оправданията ми Велизар.- Предупредиха те да не се занимаваш с мен… Приятелките ти ти казаха да не ми вдигаш… Всичко ми е ясно – аз мълчах. Какво можех да кажа щом всичко му беше ясно.- Не съм толкова опасен, колкото са ме изкарали. Нали момчета?- Обърна се към охраните си. Те се засмяха. Не казаха нищо.

– Мен не ме е страх от тебе- реших да се направя на интересна.

– И правилно. Аз не съм страшен- Велизар се усмихна.

Черното Ауди спря пред хотела. Зад него спря и Теди.

– След час ще дойда да те взема. Достатъчно ли ти е да се оправиш- ме пита Велизар, преди да слезе от колата.

– Ами….- заекнах.

– Не си и помисляй да не ми вдигнеш! Никога повече! -Каза ми заплашително.

– Карай я към тях да се оправя, че няма време! Ще я водя на вечеря – обърна се към Теди със същият заповеднически тон. Той и горилите му слязоха от колата.

С Теодора стояхме като препикани и се чудехме истина ли е.

-Малее Владимиро, ко ще прайш?!? Тоя е луд. Вярно, дойде до Варна….- крещеше ентусиазирано тя, докато ме караше към вкъщи. Аз не можех да повярвам какво ми се случва. Все едно бях във филм. Един от най- известните софийски мафиоти си ме беше харесал и дойде до Варна, за да ме види. Нее, не беше истина. Не ми се случваше на мен….

 

 

Очаквайте продължение…….